My mind is playing tricks on me

Lately беше много по-лесно да пиша на английски, да се изразявам на испански, да мисля на галактически, да мечтая на извънвселенски....
Всичко друго, но не и да разпъна себе си на белия лист. На български. Без references.
И не защото нямах какво да напиша.
Не защото бях заета, нямах време или желание.


В този пост няма цици,няма брокат, няма вулгарен език и оплюване. Няма силни твърдения, няма огън, сарказъм и страст. В този пост и мен ме няма.
Няма от много време.


Просто защото не вярвам, че на хората им пука.
Защото никога не им е достатъчно.


Сутрин се събуждам отново с паника в главата. Не с усмивка, дори не и с кафе. Със страх в очите, притеснение и пърхащо сърце. Просто така. И ме обхваща една меланхолия, за това, което бях, а мразя, за нещата, които си мислех, че мога, и от които се отказах. Меланхолия още преди да съм се натъпкала в метрото.
И сякаш всичко ме връхлита изведнъж.
Можеше, щеше, би могло, "ако"...
Пропуснати възможности.
И цели.
Много цели и само един живот.
Сякаш никога не е достатъчно.

Не е достатъчно да бъдеш себе си.Трябва да си пълен с препоръки и измислени качества. Да си езиците, който говориш. Да парадираш с курсовете, които си минал. Да пускаш снимки на ваканциите си. Да показваш стил и изтънчен вкус.
И пак да не си достатъчен.
Не и за тук.
Не и за тях.
Не и сега.

Твоят живот е мечта за някой друг.
Силно се надявам никой да не мечтае за живот, прекаран в непрекъснат страх, че не си достатъчен. Че ще разочароваш някого.
Каквото и да правиш.
Надявам се ти, който четеш, да не мечтаеш за свят, в който колкото по-малко можеш, толкова си по-"отракан". Толкова по-големи са желанията ти. Свят, в който е трудно да прецениш какво заслужаваш, защото всеки ти повтаря, че ти "можеш всичко".
Не го можеш.
Никой не го може.


Твоята живот е мечта за някой друг.
Но не и за теб...
Cause you're only human.

Защо се отказах да пиша...

Преди четири години единствената ми мечта беше да бъда журналист, да съм винаги в центъра на събитието, да водя динамичен живот.
Четири години след началото на следването ми за журналист, дори не гледам телевизия, дори не поглеждам към вестниците... Ако видех тази статия в интернет бих я подминала.
Защото журналистиката за мен е толкова умряла и изродена, че бих се срамувала да се нарека журналист.
След четири години следване в посредствен университет, в който изпити се вземат по-лесно и от някое ниво на електронна игра, без най-малкото знание и усилие, мога да кажа, че се сбогувах с наивните си мечти.
Бих казала и "убила", но и драматизмът вече ме дразни.
Дразни ме "шокиращото", дразни ме "сезационното", дразни ме "Ама те по телевизията казаха...".
Не желая да имам нищо общо с индустрията, която се основава на нископлатени, злобни бабички и лелички с остаряли виждания, решили да се изкачат в професионалнат пирамида - считай от учителка да станат "журналист".
Индустрия, която прилапва, сдъвква и изплюва всичко ново, младо, популярно, докато не изцеди от него и последния "лайк". След това го захвърля.
Срам ме е да кажа, че съм искала да бъда журналист - човек, който в днешно време копира статийки с правописните грешки и ги поства, без да знае колко авторски права нарушава. Иска ми се да ви кажа, че има и грамотни журналисти, с целия си, които не лъжат и спазват всичко, което се опитваха да ни преподадат в посредствения университет - НО НЕ ВИДЯХ.
Работих в различни медии и си мислех, че съм по пътя към върха, без да знам колко ценно време пропилях.
Сега като си помисля - не съм го пропиляла, просто по-бързо разбрах, че журналистиката и аз нямаме нищо общо.
Дори думите вече започнаха да ми стават излишни.
Дори тези статийки в блога ми вече изглеждат смешни.Защото на никой не му пука колко ми беше гадно да живея в общежитие или възгледите ми за държавата.
Защото колкото и драматизъм да влея в тези редове утре ще го забравите и нищо няма да е променено.
Ще каже някой - бори се, в младите е надеждата..!


Но аз не съм борец. Не и за журналистиката. Не и за моето писане.
Аз отдавна се отказах от тях.