...

 ..

Заместник, заместител, „имитиращ продукт“,

Докато чакаше за някой друг,

Запълвах празнината.

Като временно решение,

като бърз лек за трайна болка,

Като силна травма с евтина упойка,

Но ти си фен на кодеина.

Като шумоленето на телевизор в тъмнината,

Когато не можеше да спиш,

Запълвах тишината.

Но ти си фен на голямото кино.

Като най-приемливото, което можеш да намериш,

За момента.

Като топлината в рейса, когато зимата трепериш,

Почти е топло;

Като чай от ароматна мента,

Но ти с кафе започваше деня си.

Посягайки отново към шишето с алкохола,

Бях сносно уиски,

А ти обичаше вкуса на малца,

Поносим тютюн,

„ще свърши работа за още ден“;

Като примигващата крушка в коридора,

Светло е, но не съвсем;

А ти обичаш светлината.

Като „Обичам те“,

Но не съвсем;

Ти просто мразиш самотата.

Просто кристал във сребърен обков,

Но ти търсиш диаманта.

Като стара плюшена играчка,

Но ти вече си пораснал;

„Аз просто искам щастие“,

Тогава аз какво съм ?

 

Попадам във кашона с вещи-заместители.

Не искаш да ме хвърлиш,

И беше някакси пленително,

да бъда там докато чакаше за нея;

Невярвайки, че съществува.

Бях там – просто като глупава идея.

в тъмния кашон,

и все по-тихо твоя глас се чува…

 

Forgive and forget

Странно, всяка години преди рождения ми ден ми става едно такова… меланхолично. Дали е защото се прощавам с последните дни на тази възраст или заради няколкото чаши августовско вино.. не зная.

Всяка година на този ден си правя равносметка. Ама като тия от фейсбук с простотиите ви. Имам си достатъчно. Защото изглупявам все повече. Изглупях ви по драмите, изглупях ви по усмивките, дето не бяха за мен, по скритите ви погледи се побърках, изглупях да ви слушам болките, които май боляха само в мен и да ви превързвам раните, дето ги нямате.

Добре дошли в моята лечебница!

Тук нямаме ярки светлини, напротив – гледаме се в сумрака, защото казват хората, че трябваш да гледаш любимия човек на лунна светлина – така го гледаш наполовина с очи и наполовина със сърце. Аз очите си ги избодох. Нямаме силни лекарства, шумни машини… но имаме вино. По много. Не говорим, но се слушаме. И плачем често. После наливаме още вино и заспиваме, унесени от аромата на лавандула. Да, тук всички сме лавандулови. Тук няма кой да ви „изпише“, защото никой никога не се записва. Тук идваме заедно и накрая оставам само аз. Без спомени. След третата бутилка е трудно да се помни. Дали пък през цялото време не съм била сама тук, а вие да сте били фигури от сив цигарен ден, oт чието присъствие се нуждаех ?

Ей така, да ви лекувам, без да искате да сте лекувани. Да ми благодарите ведро след „терапията“, а аз да потъна в 12 процента алкохол.

Изглупях ви по историите, по топлите прегръдки и мечтите ви.

Добре дошли в моята лечебница!

Тук никой не лекуваме…

Винаги е Париж...

От няколко дни в мрежите циркулират новини относно изгорялата катедрала Нотр Дам в Париж. Наистина, тъжен момент за Европа.

Но аз няма да ви говоря за това колко ценна е за мен тази постройка, тъй като аз не съм силно вярващ човек и едва ли бих успяла да видя в нея това, което виждат повечето от вас.
Тук съм срещу белия лист, защото се случи нещо друго, което ... как да кажа.. ме подразни, разгневи, обиди, накара ме да се замисля, да се ядосам.

Да, Париж е сърцето на Европа. Така казват. Не съм била там и може би никога не бих отишла. Но във филмите, в книгите, в песните... Винаги е Париж.

Проблема, който виждам аз в цялата тази обстановка е, че сякаш българите заобичахме Париж повече от нас самите. Вярно е, че френската столица е сякаш "прокълната" от няколко години и нещастията се редят едно след друго... но в България това е ежедневие.

Да, никой не ни подпалва храмовете и не ни бомбардира печатниците. Но не и нужно.

В България ни изнасилват журналистките, осъждат ни неправомерно медиците, политиците убиват хора по пътищата безнаказано, бият и ограбват пенсионерите ни, отвличат и продават децата ни в чуждите страни...

И знаете ли най-страшното - на нас не ни пука!

Колко случая се потулиха, колко хора останаха ненаказани, а ние седим и ревем за Париж и катедралата му. Политиците, които ни обесняват, че няма как да вдигнат пенсиите, онези същите политици, които вкараха държавата в дългове, предлагат парична помощ на французите.

ОТ КЪДЕ ги взехте тия пари, като само тръбите, че няма пари за качествени магистрали и болници ? Защо българите събират капачки за нови кувиози, а вие дарявате пари за парижката катедрала ? От личните си финанси ли ги дарихте или ?

Защо един пожар в Париж ви трогна толкова много, че да си разлепите всякакви простотии по профилите и да "пуснете сълза" ? Модерно ли е да скърбите за Европа, но да не давате и 5 пари за България ? Свършиха ли се занемарените болници, бедните хора, пенсионерите продаващи какво ли не по тротоарите за жълти стотинки, че хукнахме на Париж да подаваме ръка ?

Съжалявам, че не мога да видя добротата в даренията ви за Париж. Съжалявам, че не мога да жаля изгоряла постройка, след като операта в Стара Загора е опожарявана неколкократно. Извинете коравосърдечността ми, че не плача по чуждото, че не съм хукнала по чужбина, а че се интересувам от случващото се в държавата ми.

Знаете ли колко болни деца има в държавата ? Знаете ли колко български семейства живеят в мизерия ? А колко добри каузи и колко добри българи имаме ?

Е не знаете.

Нали не сме в Париж.

Процеждам се през дупката в пердето,
но не се наричам светлина,
онези дни загубих, дето
стиховете пишех вечерта.

Да можех да се върна пак назад,
навярно други думи ще намеря,
от тях да вее сивкав хлад,
с мирис на дъждовната неделя.

Но думите ми блъскаха в сърцето,
алени, незрели и неточни,
и пишеше ли, пишеше във мен детето,
с чисти мисли, непорочни

Пишеше, захвърляше и пак -
нова страница, нов стих,
пишеше и тропаше във такт,
като във песен, с ритъм тих..

И тъпо е ,
И грозно е,
И рима няма.
И колко просто е,
поезията е измама.

И вече някак пръстите не тичат по клавишите,
изсъхнаха тетрадките,
душата ми издиша
и почерк имах, и красиви букви
от думите дворци строях,
но всичко рухна.

Процеждам се през дупката в пердето,
и моля, наричайте ме Самота
онези дни загубих, дето
за мене само бе света...

The devil is pretty

The devil is in the desire. In that little guilty wish you have, but cant admit. He is in the things you want, but shouldn't, in the tastiest food, that you should stop eating, in the burning cigarette that you should quit on.

The devil is in the secret look someone gives you, in the spectacular spark in their eyes, that makes you believe in fate. His finest work is in the warmth you feel in your heart, while loosing your mind over a word, a smile, a wink, a walk.

The devil is in everything your sinful heart wants, the devil know your secrets, your hidden desires and keeps you chained with them.

Until you become the devil for someone else.

Midnight poetry

Once upon a time stories with a never ending start.
Smoking stardust and humming in the dark. 
Its been a while since someone made a sound, 
its darkness, but the brightest kind.
I won't break this promise of eternal silence, 
listen to my thoughts, they are the finest,
in the dream, in the life, in the reality,
I am the moon, and you're the gravity...

That's my simple way of poetry
through the night and day with you beside of me...
I never wanted you to witness
all my strength and all my weakness
but "want" and "should" are words in vain,
when in my heart is a hurricane...

We Are the Generation That Doesn’t Want Relationships by Jay Shetty

We want a second coffee cup in our Instagrams of lazy Saturday mornings, another pair of shoes in our artsy pictures of our feet. We want a Facebook official relationship every one can like and comment on, we want the social media post that wins #relationshipgoals. We want a date for Sunday morning brunch, someone to commiserate with during the drudge of Mondaze, a Taco Tuesday partner, someone to text us good morning on Wednesday. We want a plus one for all the weddings we keep getting invited to (how did they do it? How did they find their happily ever after?). But we are the generation who doesn’t want a relationship.

We swipe left in hopes of finding the right person. We try to special order our soulmate like a request on Postmates. We read 5 Ways to Know He’s Into You and 7 Ways to Get Her to Fall For You, in hopes of being able to upcycle a person into a relationship like a Pinterest project. We invest more time in our Tinder profiles than our personalities. Yet we don’t want a relationship.

We “talk” and we text, we Snapchat and we sext. We hangout and we happy hour, we go to coffee and grab a beer – anything to avoid an actual date. We private message to meet up, we small talk for an hour only to return home and small talk via text. We forgo any chance of achieving real connection by mutually playing games with no winner. Competing for “Most Detached”, “Biggest Apathetic Attitude”, and “Best at Being Emotionally Unavailable”, what we end up actually winning is “Most Likely to Be Alone”.

We want the façade of a relationship, but we don’t want the work of a relationship. We want the hand holding without the eye contact, the teasing without the serious conversations. We want the pretty promise without the actual commitment, the anniversaries to celebrate without the 365 days of work that leads up to them. We want the happily ever after, but we don’t want to put the effort in the here and now. We want the deep connection, while keeping things shallow. We long for that world series kind of love, without being willing to go to bat.

We want someone to hold our hand, but we don’t want to put the power to hurt us in their hands. We want cheesy pick up lines, but we don’t want to be picked up… for that involves the possibility of being set down. We want to be swept off our feet, yet at the same time remaining safely, independently, standing on our own. We want to keep chasing the idea of love, but we don’t want to actually fall into it. 

We don’t want relationships – we want friends with benefits, Netflix and chill, nudes on Tinder. We want anything that will give us the illusion of a relationship, without being in an actual relationship. We want all the rewards and none of the risk, all of the payout and none of the cost. We want to connect – enough, but not too much. We want to commit – a little, but not a lot. We take it slow: we see where it goes, we don’t label things, we just hang out. We keep one foot out the door, we keep one eye open, and we keep people at arm’s length - toying with their emotions but most of all toying with our own.

When things get too close to being real, we run. We hide. We leave. There’s always more fish in the sea. There’s always another chance at finding love. There’s just such a little chance of keeping it these days…

We hope to swipe right into happiness. We want to download the perfect fit like a new app - that can be updated every time there’s a hitch, easily compartmentalized into a folder, deleted when we have no more use for it. We don’t want to unpack our baggage – or, worse, help someone unpack theirs. We want to keep the ugly behind the coverup, hide the imperfections with an Instagram filter, choose another episode on Netflix over a real conversation. We like the idea of loving someone despite their flaws; yet we keep our skeletons locked in the closet, happy to never let them see the light of day.

We feel entitled to love, like we feel entitled to full time jobs out of college. Our trophies-for-everyone youth has taught us that if we want something, we deserve it. Our over-watched Disney VHSs taught us true love, soul mates, and happily ever after exist for everyone. And so we put in no effort, and wonder why our prince charming hasn’t appeared. We sit around, upset that our princess is no where to be found. Where is our consolation prize? We showed up, we’re here. Where’s the relationship we deserve? The true love we’ve been promised?

We want a placeholder, not a person. We want a warm body, not a partner. We want someone to sit on the couch next to us, as we aimlessly scroll through another newsfeed, open another app to distract us from our lives. We want to walk this middle line: pretending we don’t have emotions while wearing our heart on our sleeve, wanting to be needed by someone yet not wanting to need someone. We play hard to get just to test if someone will play hard enough – we don’t even fully understand it ourselves. We sit around with friends discussing the rules, but no one even knows the game we’re trying to play. Because the problem with our generation not wanting relationships is that, at the end of the day, we actually do.