Животът в общежитията - sweet dream or a beautiful nightmare ?

            Влизам в общежитието след десетминутна борба с металната решетка на вратата ми. Задъхана съм, понеже вече трета година в седеметажното общежитие липсва асансьор. Съквартирантката ми спи на скърцащото легло, добре завита, тъй като прозорецът не се затваря плътно. По-рано чух домакинката да се кара по телефона с техника на общежитието - вече трети ден трима студенти от петия етаж били без вода в общежитието. Картинката е красноречива.

            Всяка година в българските университети биват приемани стотици хиляди студенти - и български, и чуждестранни. В УНСС броят на новоприетите надхвърля 3900, а определените места за общежитие са едва 5000. Така ежегодно около 15 хиляди студенти са принудени да търсят и наемат квартира. Онези попаднали извън първо, второ и трето класиране, могат да намерят "спасение" и в т.нар. разменно писмо, което позволява на студент от един ВУЗ да използва общежитие на друг. Разбира се, за да се сдобие с това разменно писмо всеки трябва да се въоръжи с голяма доза търпение. Дългата процедура започва от комисията по настаняване, минава през дузина сърдити служителки, купища документи за попълване и завършва в блок, далеч по-различен от представите на студента. Датите на обявяване на трите класирания, както и тази за разменни писма са крайно неудачни - всички класирания с изключение на първото излизат до месец след започването на учебната година. Тези, които чакат класиранията, прибягват до какви ли не идеи - живеят у роднини, "нелегално" у някой приятел, получил общежитие, на хотел, а някои дори са склонни да пропуснат първите седмици от своето обучение.

            Струва ли си да се живее на общежитие с всички тези "препятствия" по трасето ? Да, от финансова гледна точка - наемите за общежитие не надскачат 50-60 лв, освен ако не сте от онези късметлии попаднали в ремонтиран блок - там еднократно се заплаща депозит от 100 лв, който да послужи като гаранция, че общежитието ще остане непокътнато. Дори и някои по-платежоспособни студенти избират да живеят в общежитие, заради самата обстановка. От гледна точка на социалните контакти - в общежитието има студенти от различни курсове, различни университети и специалности, което предоставя възможност за създаването на нови приятелства и познанства. В общежитията има и определено ниво на дисциплина и сигурност - далеч по-спокойно е от някой отдалечен квартал. Друг плюс на общежитията е, че най-често се намират в близост до автобусна спирка и някой денонощен магазин, а за учащите в УНСС и Техническия университет - в близост и до ВУЗ-а.

            В заключение мога да кажа, че въпреки редицата изброени неудобства животът в общежитие е предпочитан от масата студенти. Чувството на приобщеност, което дава общежитието на студентите, усещането, че са част от определена група и общество е водещо в дилемата квартира-общежитие. На въпроса ми "Защо избра общежитието пред квартирата ? " моята съквартирантка ми даде най-искрения отговор :

"Заради обстановката. Харесва ми да живея сред млади хора. Харесва ми , че мога да почукам на съседната врата за 2 лъжички захар и никой няма да ми откаже, защото всички се намираме в еднакво положение."

За градския транспорт и неговите пътници

Живеейки в по-малък град, за мен градският транспорт беше по-скоро опция при изключителни случаи на мързел, отколкото необходимост. "В София се пътува много" казваха ми и честно казано не им вярвах до момента, в който не стъпих тук. В началото 30-40 минутното лашкане в автобуса ми се стори повече от неприятно и досадно, но с времето започнах да виждам чара, ако може така да се нарече, на градския транспорт.

В софийските автобуси можеш да срещнеш всякакви хора. Била съм свидетелка както и на нахални пенсионери крещящи "Еееей, нагло студентче !!! ", така и на много усмихнати лица. Не веднъж съм срещала странни индивиди като върл фен на хеви метъла с черна брада и патешко жълта коса или пък бездомна жена пренесла своя кашон в празното място между седалките. Помня и една луда, която крещеше в целия автобус, че НАСА ни наблюдава всички, и че отново същата организация била пратила не кой да е, а самия Бойко Борисов да ни управлява. Псуваше новите технологии, които според нея, бяха оръжие на "злите мозъци", чиито имена така и не назова. Веднъж пък седях зад група наркомани, които грижливо правеха линийки от бял прах с помощта на личната си карта необезпокоявани от никого. Къде е чара на всичко това, ще попитате. Спокойно и до него ще стигнем.


Обожавам малките деца в градския транспорт. Те са като малко слънчица в морето от сиви погледи. Усмивките им, смехът им, вечно питащите очи - нищо друго не може да се сравни с радостта, която едно дете може да внесе в живота на един случаен непознат. Веднъж в метрото малко русо момиченце на възраст 3-4 години седна до мен, усмихна ми се и ме попита как се казвам. След като и отвърнах, тя сподели своето и ме попита дали случайно утре не бих искала да си поиграем заедно. И въпреки, че следващата спирка беше моята и не успях да се порадвам още малко на русокоската до мен, махащата и за довиждане ръчичка и звънкото "Чао" са още в ума ми.

В автобусите най-много обичам да срещна хора на изкуството. Те са една от най-големите рядкости в градския транспорт. Аз за съжаление съм била свидетелка само на два такива случая - двама "неми" актьори, изобразяващи думи и предмети с движението на телата си и един художник, т.нар "драскач", който скицираше произволни (а може би не ?) лица от улицата. Истинските късметлии са присъствали на флашмоб на класическия оркестър на гара Сердика или пък на изпълнение на Революция Z - отново на същата метростанция.

Понякога просто седя, с поглед реещ се през прозореца и слушам хорските разговори. Слушала съм много за страшните филми, за сектите в София, за козметичните продукти в салона за красота, но любимият ми разговор беше между трима студенти в СУ - едно момиче и две момчета. Момчетата очевидно си падаха леко простаци, но от онези, на които се усмихваш, защото са болезнено истински и откровени. Момичето до тях явно се опитваше да спаси реномето си и през 2 минути правеше забележка на своите колеги. Тези тримата се заговориха за някакъв професор, подразбрах, че учат филология. Описвах часовете си при преподаващия така цветущо и на няколко пъти не сдържах смеха си, представяйки въпросния откачен професор. На следващата спирка те слезнаха и разказите секнаха. Автобусът продължи малко по-тих и спокоен след тях.

Не знам защо, но голяма част от хората смятат, че точно претъпкания автобус е невероятно място за запознанства. Така се запознах с учителка по история, със данъчен служител, с бивш войник, със студент в Библиотекарския университет и едно момиче от Варна. Най-интересното ми запознанство беше с една жена. Пътувах с моя приятелка и коментирахме сериали, като използвахме доста реплики на английски език. Телефона на жената иззвъня и лицето и светна след краткия разговор. Когато спирката наближи тя стана , заяви, че седейки прави до нея в претъпкания автобус и говорейки на английски сме й донесли голям късмет. Въпросното обаждане по телефона било неочаквано добра новина за нея. Подаде ни визитка - прочетох, че е гинеколожка в частната болница - и каза, че ако някога имаме нужда от нея само да я потърсим.Можете да си представите моят учуден поглед.
 Макар никой от тези хора да не остави някаква трайна следа в живота ми, помня ясно техните лица и имена.


Клатушкайки се в автобуса, започнах да пиша тази статия на ум.За мен само градския транспорт може да те накара да се почувстваш сам сред толкова много хора, но и едновременно с това да те сближи с някой непознат в рамките на две-три спирки.
И знам ли - един ден може да срещна и съдбата си там - седнала на последната седалка, рееща поглед в небитието, в очакване аз да се кача в автобуса.

Късо съединение в централния корпус.

Седях на студените стълби и гледах изхвърления телевизор на шестият етаж. Беше от онези големите телевизори, цветните, каквито всеки един от нас е имал у дома. Съвсем обикновена гледка, нищо впечатляващо, нищо невероятно. Беше се разбил на две големи парчета, точно по средата, а отвътре се подаваха омотаните му кабели. Сякаш малко дете си беше играло с тях. Приличаше на труп на мъртвец, разпорен от някой жесток сериен убиец и като че ли на големия му сив изподран екран можех да забележа тъжно лице и шепа кристални сълзи. Видях отражението си измежду пукнатините на стъклото и телевизора вече не ми се струваше толкова обикновен.
 Какви ли филми са минавали през екрана му, дали е виждал сълзи в очите на гледащите или е завиждал на безспирния им смях ? И как ли е приемал факта, че винаги погледите са били вперени в него, а всъщност никой никога реално не го е виждал ? Всеки е гледал само онова, което телевизорът предавал...
Искам ми се и аз да имах едно копче, което да натисна при нужда и мозъкът ми да се изключи. Ей така, да спре да предава, да прекъсне звук и картина, докато не реша, че искам отново да го включа. Понякога картините, които очите ми виждат, звуците, които ушите ми са принудени да чуят и думите, които дерат пресъхналото ми гърло причиняват вреди, подобни на късо съединение в главния корпус на НАСА. 
Мечтая си някой да дръпне кабела на мислите ми... да рестартира съзнанието ми, и вирусът заклещил се в него бързо да бъде уловен от някаква защитна програмка. Колко пъти сме натискали "рестарт" на компютрите си, защото е изскачал някакъв проблем, който не можем да решим. И когато компютърът се включи пак няма и следа от проблема. Точно това искам - копче рестарт на тила ми. Кратък път към щастието и забравата. Но за жалост хората не сме работи и ни се налага да изтърпим и гадните епизоди в сериала "Живот", в който главните герои сме ние. 

Станах от стълбището и се запътих към вратата, за да поредната порция емоции - такива каквито само един човек, а не робот, би могъл да разбере с плаха надежда, че централният корпус ще ги понесе и този път.

circumstances,coincidences,consequences

Винаги имаме избор.

Самият глагол "избирам" ти дава сила да владееш живота си, а не да стоиш отстрани и да гледаш. Винаги имаме избор... дори когато някой опре пистолет в главата ни имаме избор - можем да умрем с викове,крещейки, борейки се за последните мигове живот, пропилявайки последния си дъх или пък спокойно да посрещнем смъртта.

Изборът ни съпътства навсякъде - от отварянето на очите сме заставени да избираме... дали да облека червената блуза, или пък зелената, дали да вържа косата на опашка или кок - до съществените избори - коя версия на себе си искам да бъда ? Какво искам да правя с живота си? Как искам да бъда запомнен, и най-важното - от кого ?

Всяко едно малко решение - да минеш по долната улица, или пък да изчакаш още 2-3 секунди на светофара могат да имат огромно значение. Върни се назад, много назад. Ако не беше се запознал със съседа по чин, или с детето на семейните ти приятели.... сега нямаше да имаш този прекрасен приятел до себе си. Ами... ако бе избрал другото училище, другата паралелка.... Ако беше избрал да си немарлив и омразен а учителите.... Ако беше решил да се откажеш от себе си и своето бъдеще... щеше ли да си тук и да четеш това ? Едно съвсем малко решение, незначително на момента, те е довело до тук.

Не винаги първият избор, който направим е най-правилният. Често точно той ни подвежда, препъва ни и ни подтиква да надзърнем още веднъж в купата с късметчета. А какво ще ни донесе всяко едно от тях - никой не знае, но ще трябва да се научим да живеем с него.

Помниш ли онзи път, да, тогава, дето беше пийнал повечко, и онзи избор, който взе тогава ? Той е част от теб и последиците ще те преследват винаги. И хората от твоето бъдеще ще имат пълното право да те съдят за това, без значения колко достоверни оправдания изтъкваш. Един избор никога не е просто избор. Той рефлектира върху останалите, както и върху нас самите.
Затова по-добре да не взимаме решения, чиито последици не можем да понесем.

Малки или големите, изборите са си избори. И следващият път вместо да се оплачем от това, което сме, от ситуацията, я която се намираме, от мнението, което имат хората за нас, трябва да помислим върху изборите, които направихме..

Защото ние сме решенията, които взимаме.

Докога ?

Кой е онзи повратен момент, в който да решиш че трябва да се откажеш от нещо или някого ? В случая не говоря за цели и мечти, говоря за хора, и то за онези, чиито държание е далеч от допустимото.Колкото и да сме силни, горди, егоцентрични хората всеки от нас има по една слабост. Това са хората, които обичаме и считаме за близки и на които, именно заради този факт, им се разминават доста неща...

"Не се отказвай от някого, за когото мислиш поне веднъж на ден" е казал някой "мъдрец". Е, хубаво, ама колко точно е "препоръчаното време" да изтраеш нечии прищявки ? Колко помия един човек може да понесе, преди да се откаже ? И къде е написано количеството пролети сълзи, броят скъсани нерви и безсънни нощи ? 


Това, което за един е допустимо за друг е чисто унижение.

 "Ти не знаеш как ме гледа, когато сме насаме "
"Той не е такъв, просто е малко изнервен"
"Не знам какво му става"
"Той никога не би ми причинил нещо, просто е много избухлив"
"Аз вярвам, че той наистина ме обича"

И нека си признаем - не веднъж сме оправдавали безобразното отношение на някой близък за нас човек, защото сме прекалено изплашени, че оплачем ли се той ще ни напусне. Или се страхуваме, че без него ще станем по-зле. Или просто, както повечето безнадеждно влюбени хора съумяваме да видим само хубавото и да го търсим там, където изобилства от враждебност.

Често не можем да видим колко навътре в блатото влизаме доброволно, как си предлагаме всичко за продан, на безценица, отваряме си сърцето, ума и душата широко, и позволяваме на някой определен човек да ни съсипе с надеждата, че той няма да го направи.

 Проблемът е, че ни пука повече от колкото трябва... Проблемът е начинът, по който реагираме на нападките, обидите и причинената ни болка. И че сме готови да ги забравим само за един поглед, но от онези погледи, които те карат да потрепериш .... Проблемът е, че седим и търпим, тогава , когато границата отдавна е премината.... Вместо да си съберем нещата, да треснем силно вратата след нас, да набутаме спомените си в малката метална кутийка, там където някога имаше сърце. А сърцето ? Него отдавна си го дадохме и отдавна ни го стъпкаха и смачкаха... Вместо да го направим все още търпим и търпим....

И ние не знаем до кога.