Всичко друго, но не и да разпъна себе си на белия лист. На български. Без references.
И не защото нямах какво да напиша.
Не защото бях заета, нямах време или желание.
В този пост няма цици,няма брокат, няма вулгарен език и оплюване. Няма силни твърдения, няма огън, сарказъм и страст. В този пост и мен ме няма.
Няма от много време.
Просто защото не вярвам, че на хората им пука.
Защото никога не им е достатъчно.
Сутрин се събуждам отново с паника в главата. Не с усмивка, дори не и с кафе. Със страх в очите, притеснение и пърхащо сърце. Просто така. И ме обхваща една меланхолия, за това, което бях, а мразя, за нещата, които си мислех, че мога, и от които се отказах. Меланхолия още преди да съм се натъпкала в метрото.
И сякаш всичко ме връхлита изведнъж.
Можеше, щеше, би могло, "ако"...
Пропуснати възможности.
И цели.
Много цели и само един живот.
Сякаш никога не е достатъчно.
Не е достатъчно да бъдеш себе си.Трябва да си пълен с препоръки и измислени качества. Да си езиците, който говориш. Да парадираш с курсовете, които си минал. Да пускаш снимки на ваканциите си. Да показваш стил и изтънчен вкус.
И пак да не си достатъчен.
Не и за тук.
Не и за тях.
Не и сега.
Твоят живот е мечта за някой друг.
Силно се надявам никой да не мечтае за живот, прекаран в непрекъснат страх, че не си достатъчен. Че ще разочароваш някого.
Каквото и да правиш.
Надявам се ти, който четеш, да не мечтаеш за свят, в който колкото по-малко можеш, толкова си по-"отракан". Толкова по-големи са желанията ти. Свят, в който е трудно да прецениш какво заслужаваш, защото всеки ти повтаря, че ти "можеш всичко".
Не го можеш.
Никой не го може.
Твоята живот е мечта за някой друг.
Но не и за теб...
Cause you're only human.
