Странно, всяка години
преди рождения ми ден ми става едно такова… меланхолично. Дали е защото се прощавам
с последните дни на тази възраст или заради няколкото чаши августовско вино..
не зная.
Всяка година на
този ден си правя равносметка. Ама като тия от фейсбук с простотиите ви. Имам
си достатъчно. Защото изглупявам все повече. Изглупях ви по драмите, изглупях
ви по усмивките, дето не бяха за мен, по скритите ви погледи се побърках, изглупях
да ви слушам болките, които май боляха само в мен и да ви превързвам раните,
дето ги нямате.
Добре дошли в
моята лечебница!
Тук нямаме ярки
светлини, напротив – гледаме се в сумрака, защото казват хората, че трябваш да
гледаш любимия човек на лунна светлина – така го гледаш наполовина с очи и
наполовина със сърце. Аз очите си ги избодох. Нямаме силни лекарства, шумни
машини… но имаме вино. По много. Не говорим, но се слушаме. И плачем често.
После наливаме още вино и заспиваме, унесени от аромата на лавандула. Да, тук
всички сме лавандулови. Тук няма кой да ви „изпише“, защото никой никога не се
записва. Тук идваме заедно и накрая оставам само аз. Без спомени. След третата
бутилка е трудно да се помни. Дали пък през цялото време не съм била сама тук,
а вие да сте били фигури от сив цигарен ден, oт чието присъствие се нуждаех ?
Ей така, да ви
лекувам, без да искате да сте лекувани. Да ми благодарите ведро след „терапията“,
а аз да потъна в 12 процента алкохол.
Изглупях ви по
историите, по топлите прегръдки и мечтите ви.
Добре дошли в моята
лечебница!
Тук никой не
лекуваме…
