circumstances,coincidences,consequences

Винаги имаме избор.

Самият глагол "избирам" ти дава сила да владееш живота си, а не да стоиш отстрани и да гледаш. Винаги имаме избор... дори когато някой опре пистолет в главата ни имаме избор - можем да умрем с викове,крещейки, борейки се за последните мигове живот, пропилявайки последния си дъх или пък спокойно да посрещнем смъртта.

Изборът ни съпътства навсякъде - от отварянето на очите сме заставени да избираме... дали да облека червената блуза, или пък зелената, дали да вържа косата на опашка или кок - до съществените избори - коя версия на себе си искам да бъда ? Какво искам да правя с живота си? Как искам да бъда запомнен, и най-важното - от кого ?

Всяко едно малко решение - да минеш по долната улица, или пък да изчакаш още 2-3 секунди на светофара могат да имат огромно значение. Върни се назад, много назад. Ако не беше се запознал със съседа по чин, или с детето на семейните ти приятели.... сега нямаше да имаш този прекрасен приятел до себе си. Ами... ако бе избрал другото училище, другата паралелка.... Ако беше избрал да си немарлив и омразен а учителите.... Ако беше решил да се откажеш от себе си и своето бъдеще... щеше ли да си тук и да четеш това ? Едно съвсем малко решение, незначително на момента, те е довело до тук.

Не винаги първият избор, който направим е най-правилният. Често точно той ни подвежда, препъва ни и ни подтиква да надзърнем още веднъж в купата с късметчета. А какво ще ни донесе всяко едно от тях - никой не знае, но ще трябва да се научим да живеем с него.

Помниш ли онзи път, да, тогава, дето беше пийнал повечко, и онзи избор, който взе тогава ? Той е част от теб и последиците ще те преследват винаги. И хората от твоето бъдеще ще имат пълното право да те съдят за това, без значения колко достоверни оправдания изтъкваш. Един избор никога не е просто избор. Той рефлектира върху останалите, както и върху нас самите.
Затова по-добре да не взимаме решения, чиито последици не можем да понесем.

Малки или големите, изборите са си избори. И следващият път вместо да се оплачем от това, което сме, от ситуацията, я която се намираме, от мнението, което имат хората за нас, трябва да помислим върху изборите, които направихме..

Защото ние сме решенията, които взимаме.

Докога ?

Кой е онзи повратен момент, в който да решиш че трябва да се откажеш от нещо или някого ? В случая не говоря за цели и мечти, говоря за хора, и то за онези, чиито държание е далеч от допустимото.Колкото и да сме силни, горди, егоцентрични хората всеки от нас има по една слабост. Това са хората, които обичаме и считаме за близки и на които, именно заради този факт, им се разминават доста неща...

"Не се отказвай от някого, за когото мислиш поне веднъж на ден" е казал някой "мъдрец". Е, хубаво, ама колко точно е "препоръчаното време" да изтраеш нечии прищявки ? Колко помия един човек може да понесе, преди да се откаже ? И къде е написано количеството пролети сълзи, броят скъсани нерви и безсънни нощи ? 


Това, което за един е допустимо за друг е чисто унижение.

 "Ти не знаеш как ме гледа, когато сме насаме "
"Той не е такъв, просто е малко изнервен"
"Не знам какво му става"
"Той никога не би ми причинил нещо, просто е много избухлив"
"Аз вярвам, че той наистина ме обича"

И нека си признаем - не веднъж сме оправдавали безобразното отношение на някой близък за нас човек, защото сме прекалено изплашени, че оплачем ли се той ще ни напусне. Или се страхуваме, че без него ще станем по-зле. Или просто, както повечето безнадеждно влюбени хора съумяваме да видим само хубавото и да го търсим там, където изобилства от враждебност.

Често не можем да видим колко навътре в блатото влизаме доброволно, как си предлагаме всичко за продан, на безценица, отваряме си сърцето, ума и душата широко, и позволяваме на някой определен човек да ни съсипе с надеждата, че той няма да го направи.

 Проблемът е, че ни пука повече от колкото трябва... Проблемът е начинът, по който реагираме на нападките, обидите и причинената ни болка. И че сме готови да ги забравим само за един поглед, но от онези погледи, които те карат да потрепериш .... Проблемът е, че седим и търпим, тогава , когато границата отдавна е премината.... Вместо да си съберем нещата, да треснем силно вратата след нас, да набутаме спомените си в малката метална кутийка, там където някога имаше сърце. А сърцето ? Него отдавна си го дадохме и отдавна ни го стъпкаха и смачкаха... Вместо да го направим все още търпим и търпим....

И ние не знаем до кога.

THE friEND.

Отдавна се каня да коментирам случаят "приятелство" такова каквото може да е - вечно, временно, искрено, лошо, съсипващо и градящо. Приятелство.... абстрактна му работа.

Всичко започва простичко.. от общи интереси и хобита (от омраза към трети човек може би?), от взаимна изгода, от скука..или по някаква нелепа случайност. До моментът, в който започвате да създавате спомени заедно.

Истинските ти приятели са онези, които са те виждали размазан на пода, препил, ревящ за поредната изгубена любов. Те са онези, които са ти помагали да станеш и са те прибрали у вас. Друг път пък са те спасявали от провал, които са говорил с теб по телефона с часове. Те са се разхождали безцелно из непознатия град с теб, танцували са под дъжда, пели са любимата ви песен с цяло гърло....

Някои хора са около теб, не толкова за да привлекат вниманието ти към тях самите, колкото да изиграят ролята на огледало. Само в техните очи можеш да се видиш истински, без оправдания и предразсъдъци. Това са твоите приятели.

Истинските хора имат своите пороци, своите недостатъци, понякога са непоносими и никога не са безгрешни. Те са яростни, когато ги ядосат, не просто гневни, а яростни. Те изказват своето мнение на висок глас, знаят кога да подадат ръка, да дадат втори шанс, но знаят и кога да не простят.

Все по трудно е да се намерят такива. Истинските и хубавите неща обикновено се държат в склада, защото са по една-две бройки.

И ако си луд късметлия ще се докопаш до някое от тях. 

Понякога пътищата се разделят и искаш-не искаш с неприкрита неохота и тъга в очите трябва да пуснеш приятелите ти да поемат по своя път. Не защото вече не сте приятели, не заради глупава кавга или защото не ви пука един за друг... А защото понякога надрастваме хората, които обичаме. По същият начин, по който в началото сте имали нужда един от друг, сега имате нужда .... да не се нуждаете. Абстрактно... 

Понякога си мисля, че някои хора в живота ни са само преходни. Идват, преобръщат всичко с главата надолу (или го подреждат? ) и си тръгват. За да започнеш нова история, нов старт, с нова гледна точка. За да те направят човека, който трябва да си, за да извървиш, това което те очаква, да те подготвят за моментите на щастието и нещастието, което те чака зад ъгъла. Като патериците, които все някога трябва да оставиш. Като плюшеното мече, за което си станал прекалено голям, но никога не би захвърлил. 

Както някой беше казал... ако искаш да разбереш какво се случва по-нататък в книгата, трябва да намериш сили да обърнеш страницата. И това, че си го направил, не значи, че си забравил предишните глави от историята, или че не ги харесваш...напротив. Без тях нищо нямаше да е същото.

Обичайте старите си приятели, но направете и път на новите...един ден и те ще попаднат в графа минало.

p.s. To everybody who's wondering if I write for them : I do.

безименно

Тази вечер не ми се спеше. 

И реших да пиша. Да се тровя с мисли, да направя стриптийз на подсъзнанието ми, да крещя писмено, да се съсипя пред белият лист. Да си изтръгна сърцето, да изстискам чувствата си върху парчето хартия. Казват, че творците губели част от себе си със всяка твоя творба. Вън вали, капките почукват леко по прозореца в знак на съгласие...

Днес беше един от онези дни…

Просто се събуждаш и виждаш света по-истински. Улиците са все така оживени и по тях пъплят, нижат се, пълзят малки сенки, подобия на хора, изгубили цветовете. Тук там виждам нечия усмивка, нечии морско сини очи, толкова сини, като бушуващо море със съвсем малки, почти незабележими късчета лед. И после пак сивота. Беше един от онези дни, в които се събуждам и забелязвам, че те няма. Няма никого.  И нямам нужда от никого. Събуждам се в тишина и тишина запазвам през целия ден. Без музика, без думи. Само избелели картини и затихваща болка. А може би никаква. Беше странно… като изведнъж да ти се дочете местния вестник или пък да решиш да се разхождаш сам из града. Това беше един от дните, в които позволявах на себе си да погледна отстрани, извън малкото кълбо синьо-сивкав дим, и да оставя света да се стовари на главата ми. Един от дните, в които топъл чай и на пръв поглед скучна книга могат да те направят невероятно щастлив. Един от малкото дни, в които се чувствам страхотно в компанията на себе си.

Сама.

защото беше време това да види бял свят

Машини, турбини,

и удари тежки

Хора, робини,

все нечии пешки

...

Събуждат се рано,

от сън уморени

денят им започва,

с хиляди схеми

Децата целуват

Набързо, за кратко

Колата изкарват

Подкарват я гладко

И грозни

И чужди

С очи зачервени

Оглеждат се често

Изглеждат смутени

Няавярно изгубени

В превода, в текста

Навярно загубили

На душата контекста

Сноват, пъплят,

като рояк от пчели

Тез палачи могъщи,

тез крадци на съдби..

Пристигат и ето –

Усмивка фалшива

Изострено его

И злоба красива.

Шефове, ВИП и

сто депутати -

Мутри, крадци

Сред народа познати.

Все търсят пари

Все чакат изгода

Това политик

Е страшна порода !

Сделки лъжливи

И помисли мръсни

Свраки крадливи

Мерките – късни !

Завърта се рязко

Денят поприключва

Край и фиаско

с народа се случва

Какви ти бюджети

Какви ти пари

Пак сложни сюжети

Пак сложни игри

Все някой си къта

Все някой прибира

Без пот и без мъка

Богатства събира

Народа оставен

Да гасне, да гние

Идеала божествен

Забравиха тия !

Забравят морал,

И всякаква щедрост

Златен медал

За таз лицемерност !

И тези смешници

Избра ги народа

За успехи уж

За обща изгода

Избори нови

Стари боклуци

Погледи нервни

Думи без звуци....

Контейнери плоски,

разтвор за очи

Мозъци грозни,

Черни звезди...

Живея

във фалшива реалност

Живея в държава

без никаква давност...

Улиците –

покрити с килим от души

Сградите викат,

светофара пищи

На кълбо свит

в ъгъла плаче

Сиромах, ром

или просто сираче

А машината тегли

и мачка

В ръцете й мръсни

те са просто играчка..

„Учители”  идват

И с показалка в ръка

Пречупват,погубват

всяка мечта

Глас извисяват,

заплашват, наказват

сив труд и покорство

навред проповядват...

Социализъм, комунизъм

Стачки, движения

Общ нихилизъм,

резигнация, разложение...

С надежда последна

Листчето пускам

Лъжеца пореден

в държавата пускам...

Начало има всеки край

Бял лист. Нова страница и нов абзац. Ново начало...

Напоследък ме преследва мисълта, че няма какво ново да кажа на света.Това притеснение ме преследва константно, пълзи по кожата ми и ме кара да настръхвам, а мечтата за оригиналност, за липсата на каквата и да била прилика с преходните, се е превърнала във фикс идея.   

Ти би трябвало да знаеш как е. Виждам звуците и чувам цветовете. Като го кажа на глас звучи странно... в ума ми сякаш е по-добре. В портретите, в картините, в снимките.Честата болест на творците. Зависима съм от шума на тишината, от тихото съскане на климатика късно вечер, от слабата светлина на нощната лампа.

 Хората слушат внимателно само когато не те познават. Загубих се по тях, изтъпях по хората. Дислексия на практика. Напукани стъкла...

За мен димът винаги е бил бял. Бял като облаците, като булчинската рокля, като гълъбите, като кокаина, бял, но не невинен, о не... 

Вече дори не зная какво да кажа. 

Всичко се завърта, живота те влече, придърпва те подобно на отлив, подбутва те, къде нежно, къде с груба сили. И ти вървиш. Път е, трябва да се върви. Заболя ме задника да седя на камъка и да чакам нещо, което е хукнало с всичка сила напред… и то дори не в моята посока. Наясно съм, че ще нося спомените си навсякъде. Не мога да преценя дали това е подарък или проклятие. Да имаше едно шишенце, малко, стъклено, красиво с голям надпис забрава, бих го изпила на един дъх, бързо, като шот пиперлива текила, като горчив сироп за кашлица, като отровата на Жулиета… ама няма.

В живота не ти се предлагат такива улеснения. Имаш временно щастие, което винаги се заплаща скъпо. Няма авариен изход, няма междинна спирка. Живота тече, бърза, помита и не чака да се наплачеш. На него не му пука. Той дава и взима, краде и дарява, ранява и лекува… 
Така е.

Добър вечер, война по пътищата .

“Добър вечер, драги зрители. Водещите новини дотук : ужасна катaстрофа в центъра на София. Загинали са две момчета на 20 години. ...Пътно произшествие по магистралата, автобус пълен с деца е загубил контрол и потъва в реката. Седем от децата са починали....По-късно две коли са се врязли в тир около...”  

Изключвам телевизора. Писна ми от тази черна реалност. Сякаш всичко се размива и единственото, което чувам по новините е „смърт, смърт и смърт”. Всеки ден все повече и повече млади и невинни хора стават жертва на катастрофи. А кога да обвиним? Държавата, която така и не направи пътищата безопасни ? Подпийналите шофьори или безразсъдните хлапаци, каращи с бясна скорост ? Кой ще плати за загубата ни ?

Всеки един от нас поне си е казвал „Това не може да се случи с мен” и е загърбвал някои правила за движението по пътищата. Колко пъти млади шофьори, за да впечатлят приятелите си са „настъпвали газта” ? Колко пъти, онзи, който е „пил малко” загубва контрола над колата ? Какво толкова, нали. Накрая всичко завършва с грозни, окървавени тела, разплакани майки и ненаказани нарушители. Като филм на ужасите почти. Цялата трагедия ни стъписва, заклеваме се, че няма да правим така, че ще внимаваме.... до следващият път, когато жертвите сме ние. Нима някой от нас би искал да разбере, че по вина на някой непознат е загубил най-ценното в живота си, че брат ни, баща ни, мъжът ни никога повече няма да се завърне вкъщи ? Не, но въпреки това ужасът по пътищата продължава. Създават се хиляди кампании, посветени на този проблем, но колко от нас си взимат поука ? И без диаграми и сложни таблици мога да ви кажа – почти никой.

А вината, нея кой я поема ? Наказан ли е някой ? Не.. Ситуацията обикновено е съобщена като „неясна” , месеци наред се проточват процеси и накрая виновникът излиза свободен или със смешно снизходителна присъда. Този убиец, да точна така, хладнокръвен убиец, ще продължи да кара безбожно скъпата си кола със същата безбожно висока скорост. Това ли е ? Него ли наричат невинен? Не го ли изяжда отвътре вината за отнемането на душа, за преждевременното посичане на един млад живот, изпълнен с надежди и мечти ? 

И както винаги справедливостта е някаква отживелица.

Аз отказвам да живея в такъв свят. Отказвам да повярвам, че един ден може да загубя близките си, моето съкровище, по един такъв нелеп начин. Отказвам да гледам некролозите на връстниците ми и тъгата, изписана по лицата на приятелите ми.  Аз отказвам да убия човек с глупостта си. И докато чакам и други да се откажат от тази „война” , мога единствено да се надявам за по-добро бъдеще.