Защо се отказах да пиша...

Преди четири години единствената ми мечта беше да бъда журналист, да съм винаги в центъра на събитието, да водя динамичен живот.
Четири години след началото на следването ми за журналист, дори не гледам телевизия, дори не поглеждам към вестниците... Ако видех тази статия в интернет бих я подминала.
Защото журналистиката за мен е толкова умряла и изродена, че бих се срамувала да се нарека журналист.
След четири години следване в посредствен университет, в който изпити се вземат по-лесно и от някое ниво на електронна игра, без най-малкото знание и усилие, мога да кажа, че се сбогувах с наивните си мечти.
Бих казала и "убила", но и драматизмът вече ме дразни.
Дразни ме "шокиращото", дразни ме "сезационното", дразни ме "Ама те по телевизията казаха...".
Не желая да имам нищо общо с индустрията, която се основава на нископлатени, злобни бабички и лелички с остаряли виждания, решили да се изкачат в професионалнат пирамида - считай от учителка да станат "журналист".
Индустрия, която прилапва, сдъвква и изплюва всичко ново, младо, популярно, докато не изцеди от него и последния "лайк". След това го захвърля.
Срам ме е да кажа, че съм искала да бъда журналист - човек, който в днешно време копира статийки с правописните грешки и ги поства, без да знае колко авторски права нарушава. Иска ми се да ви кажа, че има и грамотни журналисти, с целия си, които не лъжат и спазват всичко, което се опитваха да ни преподадат в посредствения университет - НО НЕ ВИДЯХ.
Работих в различни медии и си мислех, че съм по пътя към върха, без да знам колко ценно време пропилях.
Сега като си помисля - не съм го пропиляла, просто по-бързо разбрах, че журналистиката и аз нямаме нищо общо.
Дори думите вече започнаха да ми стават излишни.
Дори тези статийки в блога ми вече изглеждат смешни.Защото на никой не му пука колко ми беше гадно да живея в общежитие или възгледите ми за държавата.
Защото колкото и драматизъм да влея в тези редове утре ще го забравите и нищо няма да е променено.
Ще каже някой - бори се, в младите е надеждата..!


Но аз не съм борец. Не и за журналистиката. Не и за моето писане.
Аз отдавна се отказах от тях.

Ах, студентски живот!

Обичам, когато Университет Х реши, че :


1. Блок "Х" се намира на коренно различна географка дължина и ширина от блок "У", съответно климатичните условия в "Х" блок са много по-благоприятни и парното би било загуба на пари.

2. Работното време на касите е само примерно. В свободна държава сме! Всеки може да работи, когато пожелае...

3. В случай че все пак има парно, то при появата на първия слънчев лъч, то трябва незабавно да бъде изключено, защото слънцето е мощен източник на топлина и студентите могат да прегреят в стаите си.

4. По две лампи на етаж са напълно достатъчни, все пак малко мистерия да има! Както се пееше в една песен: oh but people look well in the dark.

5. Канализацията и течащият таван са най-малкият и незначим проблем на един студент

6. За сметка на това пък фасадата на блока трябва да е измазана и изрисувана , все пак ние европейци ли сме или не ?

7. Пари за асансьор ще има следващият месец.

8. Здрави легла и мебели заслужават само момичетата, или пък някои други студенти, които са се объркали да направят ремонт за минимум 300 лв.

9. Майната му на личното пространство! Не ни е*е, че сте голи! Влизаме да видим дали в -15 градуса случайно не се отоплявате с... П-Е-Ч-К-А.

10. Хлебарките и дървениците са наши събратя. И същите могат да бъдат прогонени с приятелска подкана "Хайде навън, буболечки" и разтвор от минерална вода и сол.

11. Да живееш в блок на Университет Х е привилигия. Сега можеш да благодариш на боговете със скромно жертвоприношение ( най-добре агне или прасе, но и ракията върши добра работа).

12. Купоните са неизменна част от израстването на студента и превръщането му в достоен гражданин на София-та. Всеки оплкакал се е тотален загубеняк и бива възнаграден с думите "Е това е студентско общежитие, какво искаш! Като не ти харесва иди на квартира!"

Addiction

В очите си се криеш,

Мъгляви са представите щом от бутилката направо пиеш,

Но не е уиски, не е скоч, не нито водка, нито вино,

Пиеш и не знаеш, колко време точно мина

Когато са запоследно беше сам,

В ума си,

В сърцето,

В стаята пълна с непознати,

Виждаш болката, но не и бягство,

Усещаш раната, която се разрастна,

И наливаш, и наливаш от бутилката забрава,

Колко много време мина от тогава!

И няма я в очите добротата,

Няма прошка, няма милост

И все катран намираш във сърцата,

И продължаваш от бутилката да пиеш...

А хората искат зелища, храна !

Подай ми, моля те, солта

Да сипя в раната отворена,

Да предизвикам у тях спомена...

Ще заболи ли  раната им още ?

Щом губят се в бутилки нощем?

Щом с илюзии  живеят вече,

Щом истината някак пречи,

На спокойния, пропит живот,

Пропит от сълзи, водка и ...

Кибрит!

Огън блесна в тъмнината,

Набутаха цигарата в устата,

И дърпат, смучат невидели,

С очи грозни, някак потъмнели...

Не чувстват нищо.

Няма болка, раздразнение,

Няма сълзи, а забвение...

И гледаш грозната картина,

И виждаш себе си –

След може би година..

Но пускаш ли бутиклата с отрова ?

Гасиш ли фаса, хвърляш ли цигарата готова ?

Приключвам с интервюто, обещавам.

Повече въпроси няма да задавам.

Оставям те в илюзията ти любима,

Забрави ме, ей сега ще си замина

И ще бъдеш сам с бутилка и цигара.

Спокойно! Тук няма кой да ти се кара!

Довиждане! До скоро! И това е..

Зависимостта като жена е,

Ревнива, глезена, жестока,

И иска още, търси нова стока,

Ти сам си с нея в този брак,

Сам си в черния и грозен мрак....

Но стига вече! Чу достатъчно.

За мен беше наистина.. очарователно,

Да разговарям с теб и с демоните в тъмнината,

Прости, но май заключил си вратата,

Аз тръгвам, чакат ме навън!

....

и той събуди се от сън.

Before I leave

Не бях писала отдавна. И не защото не мога или не искам, а защото да пишеш добре определено не значи да можеш да прочетеш на глас написаното пред хората, за които си писал.

Това съвсем не е писмо за довиждане.
Това са думите, които съм искала да кажа, но не съм била достатъчно смела. Защото да обичаш те правило слаб... или поне така казват по филмите. И ето, че днес ще декларирам своята слабост черно на бяло.

.....

Stelle -  Колко хора могат да се похвалят, че най-добрата им приятелка от детската градина е най-добрата им приятелка и в момента ? Благодаря ти за всички sleepover-и, за всички пъти в които сме гледали Cinderella story (и някакси съдбата ме прати точно в New Jersey), за многото истории сме изписали и изживели за  съскащите капучинота, за прочетените книги, за фотосесиите, за нощните разходки, за лепящите бележчици, за меденките, за изгорялото брауни, за нескопосаната торта с лимонов крем, за "кокошчиците", за [AA], за всичкте сватбени речи, за приказките, с които ме приспиваше, за телефонните разговори, за гривничките от феста и за всяко невероятно лято... <3 Благодаря ти, че винаги беше до мен, през каквито и цветове на косата да минавах! :D Никога не разбрах, защо от всички в детската градина избра точно най-завеяното момиченце ( и му позволи да е АРИЕЛ за един ден)  за своя приятелка, но аз никога не бих спряла да те избирам!

Душии <3 - защото Слънчев бряг щеше да е нищо без теб... Защото сме пили много, защото сме се смяли много, много се притеснявали и сме плакали! Защото дори да сме се карали, винаги се връщаме към онова приятелство от 9ти клас, когато единствените ни грижи бяха контролните по история и госпожата по френски! Защото искам да си до мен винаги и винаги бих дошла, когато ти потрябвам... Пък и защото сме адските топ и джунгла! :D

Biptch - ... you saw that coming right ? I write this in english cause... who are we fooling, this is how we do. Glad to have you in my life, drunkie! You got that jersey shore t-shirt, just so you know. Thanks for the tough love and the harsh truth you never fail to deliver! Open the tequila - we are getting wasted one more time!

Александър (Сашееееее) - макар и сега да не излизаме много, знам, че ако ти звънна, ще вдигнеш и ще говориш с мен, докато сълзите не пресъхнат и не се успокоя напълно. Знам, че ще си там, когато е най-тъмно, за до осветиш мрака със запалка. Защото знам колко беше трудно, и знам, как никога не оставяш приятелите си в беда. Защото Америка е само още една причина да се видим и да поговорим надълго и нашироко.... !

На двете ми съквартирантки - знам, че никога не съм била съвършената съквартирантка, че съм оставяла разхвърляно, и че не умея да готвя, че си прибирам късно и че цъкам лига прекалено много... но пък и знам, че когато се прибера в стаята винаги ухае вкусно, че винаги има с кого да поговоря, ако ми е тежко и кой да се погрижи за мен като съм болна. Защото дори да не можеш да си избираш съквартирантките, някой друг го е направил перфектно вместо мен.. :)

На любимите ми колежки - момичета, вие идвате с мен!! Защото и чужбина има нужда от великолепната шесторка ;)


....

И тук следват един параграф и един човек, за когото не мога и не мога да спра да мисля... Един параграф и един човек толкова близки до мен, че ми се струва дори неподходящо да го споделя в социалната мрежа. Защото най-хубавите неща са най-пазени и най-желани, а аз моето не искам да си го давам на никого... Защото си е само мое, защото ме прави щастлива, а щастието е нещо, което откриваш все по-рядко в живота, и все някой се опитва да ти го отнеме. Затова този параграф е само за теб, думите ми и мислите ми са само за теб и никой друг освен теб не заслужава да ги прочете.

Когато решиш, че искаш да прочетеш този параграф... Аз вече съм го написала и те чака <3

....




Разбираш кой наистина държи на теб. когато заминаваш за по-дълго и когато времето за срещи и разходки е критично намаляло.. Защото ако наистина беше важен и значим за някого, той щеше да направи всичко, за да те види поне за малко... Както някой беше казал.. Ако някой те иска в живота си, той сам ще ти направи място в него, ако ли не - няма смисъл да се бориш :)






Oh the irony...
You seek love, and when you finally have it in your life, you have to leave.
So please wait for me.
Cause I'll be back for you.

Зад тъмните стъкла за БМВ-то

Когато първо видите Мая ще ви е трудно да повярвате как толкова малко същество може да събере в себе си толкова много хъс и увереност. Почитателките на Отчаяни съпруги ще видят в нея Габриел Солис – красивата брюнетка с ръст на петокласник и характер на тигрица. Рядко ще видите тъжна, а усмивката й ще ви плени за секунди. Но ако не знаете как да се държите с това малко бижу може да сте сигурни, че с огнен поглед и пиперлив език ще ви постави на място. Но кой пък харесва равнодушните жени ?

Мая е отраснала във ветровитата Бяла (област Варненско), където прекарва детството си в безкрайни дни покрай морския бряг, огрявана от слънчевите лъчи. Танците са били голяма част от живота й – цели седем години е тренирала народни танци, като не веднъж се е изявявала с тях в Гърция. Типично за морските жители, Мая обича рибките – както в чинията, така и в аквариума. Мечтае един ден, когато има свой дом, една от стените да бъде превърната в гигантски аквариум, в който да плуват най-екзотичните видове декоративни рибки.

 Още от 13 годишна напуска родния дом след като я приемат в елитната Профеционална гимназия по компютърни технологии и системи, гр. Правец. Две години по-късно в същото училище се записва и по-малката й сестра – пълна нейна противоположност. В малкото градче Мая среща своята голяма любов, а приказката им продължава и до днес. Всички романтични филми на света не биха били достатъчни да сравнят с тази любовна история от реалния живот.

Като дете е мечтала да  бъде космонавт, но нито космоса, нито компютрите могат да изместят голямата страст на моята колежка - в 12 клас тя решава, че иска да се занимава с PR и журналистика. И така година по-късно, с драстично скъсена коса и уверена усмивка тя пристъпва в университета.

Подобно на другите момичета Мая се увлича по дрехи, обувки и козметика. С лекота и изящество носи най-високите токчета, който сте виждали, сякаш е обула удобните си пухкави пантофки. Това, което я отличава от масата, е любовта й към колите с марка БМВ. Страстта й по германските коли се простира от предпазителя на новия й Iphone до сърцето й. Може да видите сладкото миньонче на много от сбирките и съборите на феновете този бранд, заменила елегантната рокля с тениска на германската марка. Един от любимите й музеи е именно музеят на BMW, където може да се наслаждава на мощните автомобили цял ден.

 Никога няма да остане раднодушна при вида на лъскаво BMW X6, а една от най-съкровенните й мечти е да има този специален модел в гаража си. Тя далеч не е момичето, което ще иска я повозите в колата си, а ще грабне ключовете от ръката ви и смело и уверено ще подкара огромния джип.

Да си приятел с едно такова малко дяволче никога не е скучно. Огненият й характер винаги я подтиква да направи нещо ново, да посети нова град или държава, или да поеме на ново приключение. Характера й обаче, определено не е за всеки. Колежките й шеговито я наричат „малкото зло” – защото макар с малките си рамери и силите на навородено котенце, Мая е непримирима. Рядко ще остави някой да наранява нея или приятелите й, и винаги ще знае как да излезе от ситуацията като победителка. А и кой ли би посмял повторно да спори, пред елегантния вид и лъчезарната усмивка на това огнено и упорито дребосъче? 

Довиждане, принцеси!

Аз не харесвам принцесите. Онези, на които никога не са разбивали сърцето. Онези, които просто са си седяли кротко вкъщи и са чакали Чаровният Принц да им се изтупка пред вратата. Онези, които са имали "кръстница вълшебница", която да им помага в най-тежките моменти. Онези, които са станали принцеси, просто защото са се оженили за принц. Онези, чиято кожа е като порцелан, чиято коса никога не стърчи ( да, дори, когато стават от сън!), и чиято талия остава все така тънка въпреки пищните царски обяди.
И чийто живот е продължил щастливо без труд, без мъка, без препятствия и без изпитания, без моментите, които да карат да паднеш на колене, несигурен, че имаш сили да се изправиш. Без болести, без загуби, без безпаричие (все пак да сте чували принц да фалира?), без семейни скандали, без ревящи и капризни деца, без домакинска работа, а просто така - с усмихвайки се и махайки, техният живот щастливо продължава.

Не, определено не харесвам принцесите. И не искам да бъда като тях.
Предпочитам истинските жени за пример...

Онези, чието сърце е облепено милион пъти, но все още може да обича, онези, чийто джоб никога не пращи от пачки, онези, които правят сметка в магазина и успяват да си спестят някой друг лев за ботушки и червило. Онези, които не изглеждат перфектно, които имат своите лоши дни и нощи. Онези, чието присъствие стопля дома, чиято усмивка прикрива дъжда в очите, а тънките бръчици по челото издават тревогите. Онези, които понякога се сриват, падат на колене и плачат горчиво, докато гримът им се стича по бузите... Онези, които са търсили принца, намирали са го и са го губили. Защото една стъклена пантофка не може да поправи изневяра или предадено доверие. Онези, чийто живот е луд водовъртеж от емоции...

Вие си бъдете принцеси.
Аз ще хвърля стъклената пантофка,
ще счупя омагьосаното огледало на стената,
ше отпратя феята-кръстница да помага на друг по-нуждаещ се,
от отровната ябълка ще посея плодово дръвче,
а от тиквата, която някога е била нечия каляска, ще направя десерт.
Вие си несете приказните рокли, а аз ще ида на работа - защото в истинския свят красотата е преходна, сърцето лесно се разбива, а животът не е безплатен.

Довиждане, принцеси!
Моите мечти са по-големи от вашите вълшебни приказки !
Ще се видим някога пак в далечното бъдеще .... когато приспивам дъщеря си с вас :)

Your Girl Is Lovely, Hubbell: A Letter to the Man I Almost Married, on His Wedding Day.

The Internet does not allow for the luxury of ignorance. Today every social network I grudgingly and habitually check is plastered with photos of you, the man I dated for nearly seven years, smiling at her in a field somewhere surrounded by lots of our friends who were careful not to mention the event to me. As if there was some chance I might be spared from ever knowing that it happened. Just let her sleep, they think. When she wakes up, we'll have to tell her.

You haven't spoken to me in three years.

Each drop of my blood separated into two distinct parts as I scrolled through the pictures, in bed and chain-smoking. You look so much older. Congratulations on your wedding, stranger.

The list of what has changed in those three years is too long. The biggest change, though, is that I no longer feel happy for you because I think you deserve more than what I could give you. These days I feel happy for you because you deserve something different than I would ever want to be. Your girl is lovely, Hubbell, and she's nothing like me.

When I introduced myself to her at our friends' wedding, at which you ignored me, her eyes were calm and kind like yours. I bet she likes video games and comic books. I bet she doesn't need to constantly be on the move somewhere either: a destination or a new step. I bet she can just be.

I can, too, but only now.

The day I left you in the house we owned with our dogs, way too many belongings and not enough memories, I lost every part of me, but I didn't want any of it anyway. It wasn't really me; it was the “me” I had created to stay with you, because I needed you to love me in order to feel like I was worth something. That “me” died that day, though I didn't know it for over two years.

I took a picture, when I left. I have never showed anyone, until now.

Back then, I felt like I was coming alive by running away from you, but then the path grew darker. Narrower. The thick briars and pitch black of that first year made it hard for a long time to see which ways were passable. I bushwhacked my way through 2010 -- sometimes cowering, grabbing onto the wrong branches, trying to stand in thick mud. Sinking.

I didn't realize how much you carried me until I stopped asking you to. Not only did I not know how to handle my money without your mathematical good sense,  I also didn't know how to value myself. Who was I, if not a part of what I had created for us? For those first few years, I searched for myself in all the wrong places.

I didn't do anything wrong, I know that now. Sloppy, yes. I was anything but eloquent in my exit, but I was kind. I only ended what needed ending. We weren't in love anymore, you must see that now.

That first summer we met,  15 years old and full of wonder at each other's existence? That was love. I don't know when it stopped being love, but I know that we both built walls around ourselves to protect what remained, because we were scared. Eventually, we built physical walls and bought a house together; a last-ditch attempt to anchor what had begun to drift. "At least it wasn't a baby," is what I always think, when the lump in my throat grows too big to swallow.

 I fell in love with that magnolia tree the first time I saw it, so on the day we sold our house, I took the tree with me.

I deserve more closure than you gave me, and it is cruel that you withheld it, but today I give it to myself. It took me this long to realize that I was ripping out every root that tried to grow in my life to punish myself, because you wouldn't do it. I forgive you today, for years of ignored calls and email attempts at receiving an ending that honored each other.

I feel a big, awful sadness for your new wife, because she has no idea that the man smiling at her in those photos is capable of being so unforgiving. I pray she never hurts you, because you are so scared of hurt that you are capable of burying things to depths I did not even know you possessed.

My exit was the first thing in your life that ever burned you, I know that. My exit, though, was also the first time I was ever brave enough to choose being alone, and our very different reactions to those sloppy firsts was always one of our biggest differences. It was also maybe the one thing I was better than you at: forgiveness. I used to lament my painful childhood for the gouges it left in me; now I'm grateful that I know how to identify love, when I see it.

I love you, I always will.  

I do not know how far down you have buried me inside of your heart, but I am sure that you could not see even see me at that wedding we attended together. I stood in front of a crowd of 150 people that day and gave a speech about love as I married our friends, and you never even lifted your eyes. Did you hear my voice shake when I said that finding a best friend in this world is rare and precious? You were mine once, but I am a stranger to you now, and for the first time I know exactly who I am. I wish you rare, precious things, for all of your days.

- Bonnie Chance