Процеждам се през дупката в пердето,
но не се наричам светлина,
онези дни загубих, дето
стиховете пишех вечерта.

Да можех да се върна пак назад,
навярно други думи ще намеря,
от тях да вее сивкав хлад,
с мирис на дъждовната неделя.

Но думите ми блъскаха в сърцето,
алени, незрели и неточни,
и пишеше ли, пишеше във мен детето,
с чисти мисли, непорочни

Пишеше, захвърляше и пак -
нова страница, нов стих,
пишеше и тропаше във такт,
като във песен, с ритъм тих..

И тъпо е ,
И грозно е,
И рима няма.
И колко просто е,
поезията е измама.

И вече някак пръстите не тичат по клавишите,
изсъхнаха тетрадките,
душата ми издиша
и почерк имах, и красиви букви
от думите дворци строях,
но всичко рухна.

Процеждам се през дупката в пердето,
и моля, наричайте ме Самота
онези дни загубих, дето
за мене само бе света...

The devil is pretty

The devil is in the desire. In that little guilty wish you have, but cant admit. He is in the things you want, but shouldn't, in the tastiest food, that you should stop eating, in the burning cigarette that you should quit on.

The devil is in the secret look someone gives you, in the spectacular spark in their eyes, that makes you believe in fate. His finest work is in the warmth you feel in your heart, while loosing your mind over a word, a smile, a wink, a walk.

The devil is in everything your sinful heart wants, the devil know your secrets, your hidden desires and keeps you chained with them.

Until you become the devil for someone else.

Midnight poetry

Once upon a time stories with a never ending start.
Smoking stardust and humming in the dark. 
Its been a while since someone made a sound, 
its darkness, but the brightest kind.
I won't break this promise of eternal silence, 
listen to my thoughts, they are the finest,
in the dream, in the life, in the reality,
I am the moon, and you're the gravity...

That's my simple way of poetry
through the night and day with you beside of me...
I never wanted you to witness
all my strength and all my weakness
but "want" and "should" are words in vain,
when in my heart is a hurricane...

We Are the Generation That Doesn’t Want Relationships by Jay Shetty

We want a second coffee cup in our Instagrams of lazy Saturday mornings, another pair of shoes in our artsy pictures of our feet. We want a Facebook official relationship every one can like and comment on, we want the social media post that wins #relationshipgoals. We want a date for Sunday morning brunch, someone to commiserate with during the drudge of Mondaze, a Taco Tuesday partner, someone to text us good morning on Wednesday. We want a plus one for all the weddings we keep getting invited to (how did they do it? How did they find their happily ever after?). But we are the generation who doesn’t want a relationship.

We swipe left in hopes of finding the right person. We try to special order our soulmate like a request on Postmates. We read 5 Ways to Know He’s Into You and 7 Ways to Get Her to Fall For You, in hopes of being able to upcycle a person into a relationship like a Pinterest project. We invest more time in our Tinder profiles than our personalities. Yet we don’t want a relationship.

We “talk” and we text, we Snapchat and we sext. We hangout and we happy hour, we go to coffee and grab a beer – anything to avoid an actual date. We private message to meet up, we small talk for an hour only to return home and small talk via text. We forgo any chance of achieving real connection by mutually playing games with no winner. Competing for “Most Detached”, “Biggest Apathetic Attitude”, and “Best at Being Emotionally Unavailable”, what we end up actually winning is “Most Likely to Be Alone”.

We want the façade of a relationship, but we don’t want the work of a relationship. We want the hand holding without the eye contact, the teasing without the serious conversations. We want the pretty promise without the actual commitment, the anniversaries to celebrate without the 365 days of work that leads up to them. We want the happily ever after, but we don’t want to put the effort in the here and now. We want the deep connection, while keeping things shallow. We long for that world series kind of love, without being willing to go to bat.

We want someone to hold our hand, but we don’t want to put the power to hurt us in their hands. We want cheesy pick up lines, but we don’t want to be picked up… for that involves the possibility of being set down. We want to be swept off our feet, yet at the same time remaining safely, independently, standing on our own. We want to keep chasing the idea of love, but we don’t want to actually fall into it. 

We don’t want relationships – we want friends with benefits, Netflix and chill, nudes on Tinder. We want anything that will give us the illusion of a relationship, without being in an actual relationship. We want all the rewards and none of the risk, all of the payout and none of the cost. We want to connect – enough, but not too much. We want to commit – a little, but not a lot. We take it slow: we see where it goes, we don’t label things, we just hang out. We keep one foot out the door, we keep one eye open, and we keep people at arm’s length - toying with their emotions but most of all toying with our own.

When things get too close to being real, we run. We hide. We leave. There’s always more fish in the sea. There’s always another chance at finding love. There’s just such a little chance of keeping it these days…

We hope to swipe right into happiness. We want to download the perfect fit like a new app - that can be updated every time there’s a hitch, easily compartmentalized into a folder, deleted when we have no more use for it. We don’t want to unpack our baggage – or, worse, help someone unpack theirs. We want to keep the ugly behind the coverup, hide the imperfections with an Instagram filter, choose another episode on Netflix over a real conversation. We like the idea of loving someone despite their flaws; yet we keep our skeletons locked in the closet, happy to never let them see the light of day.

We feel entitled to love, like we feel entitled to full time jobs out of college. Our trophies-for-everyone youth has taught us that if we want something, we deserve it. Our over-watched Disney VHSs taught us true love, soul mates, and happily ever after exist for everyone. And so we put in no effort, and wonder why our prince charming hasn’t appeared. We sit around, upset that our princess is no where to be found. Where is our consolation prize? We showed up, we’re here. Where’s the relationship we deserve? The true love we’ve been promised?

We want a placeholder, not a person. We want a warm body, not a partner. We want someone to sit on the couch next to us, as we aimlessly scroll through another newsfeed, open another app to distract us from our lives. We want to walk this middle line: pretending we don’t have emotions while wearing our heart on our sleeve, wanting to be needed by someone yet not wanting to need someone. We play hard to get just to test if someone will play hard enough – we don’t even fully understand it ourselves. We sit around with friends discussing the rules, but no one even knows the game we’re trying to play. Because the problem with our generation not wanting relationships is that, at the end of the day, we actually do.

My mind is playing tricks on me

Lately беше много по-лесно да пиша на английски, да се изразявам на испански, да мисля на галактически, да мечтая на извънвселенски....
Всичко друго, но не и да разпъна себе си на белия лист. На български. Без references.
И не защото нямах какво да напиша.
Не защото бях заета, нямах време или желание.


В този пост няма цици,няма брокат, няма вулгарен език и оплюване. Няма силни твърдения, няма огън, сарказъм и страст. В този пост и мен ме няма.
Няма от много време.


Просто защото не вярвам, че на хората им пука.
Защото никога не им е достатъчно.


Сутрин се събуждам отново с паника в главата. Не с усмивка, дори не и с кафе. Със страх в очите, притеснение и пърхащо сърце. Просто така. И ме обхваща една меланхолия, за това, което бях, а мразя, за нещата, които си мислех, че мога, и от които се отказах. Меланхолия още преди да съм се натъпкала в метрото.
И сякаш всичко ме връхлита изведнъж.
Можеше, щеше, би могло, "ако"...
Пропуснати възможности.
И цели.
Много цели и само един живот.
Сякаш никога не е достатъчно.

Не е достатъчно да бъдеш себе си.Трябва да си пълен с препоръки и измислени качества. Да си езиците, който говориш. Да парадираш с курсовете, които си минал. Да пускаш снимки на ваканциите си. Да показваш стил и изтънчен вкус.
И пак да не си достатъчен.
Не и за тук.
Не и за тях.
Не и сега.

Твоят живот е мечта за някой друг.
Силно се надявам никой да не мечтае за живот, прекаран в непрекъснат страх, че не си достатъчен. Че ще разочароваш някого.
Каквото и да правиш.
Надявам се ти, който четеш, да не мечтаеш за свят, в който колкото по-малко можеш, толкова си по-"отракан". Толкова по-големи са желанията ти. Свят, в който е трудно да прецениш какво заслужаваш, защото всеки ти повтаря, че ти "можеш всичко".
Не го можеш.
Никой не го може.


Твоята живот е мечта за някой друг.
Но не и за теб...
Cause you're only human.

Защо се отказах да пиша...

Преди четири години единствената ми мечта беше да бъда журналист, да съм винаги в центъра на събитието, да водя динамичен живот.
Четири години след началото на следването ми за журналист, дори не гледам телевизия, дори не поглеждам към вестниците... Ако видех тази статия в интернет бих я подминала.
Защото журналистиката за мен е толкова умряла и изродена, че бих се срамувала да се нарека журналист.
След четири години следване в посредствен университет, в който изпити се вземат по-лесно и от някое ниво на електронна игра, без най-малкото знание и усилие, мога да кажа, че се сбогувах с наивните си мечти.
Бих казала и "убила", но и драматизмът вече ме дразни.
Дразни ме "шокиращото", дразни ме "сезационното", дразни ме "Ама те по телевизията казаха...".
Не желая да имам нищо общо с индустрията, която се основава на нископлатени, злобни бабички и лелички с остаряли виждания, решили да се изкачат в професионалнат пирамида - считай от учителка да станат "журналист".
Индустрия, която прилапва, сдъвква и изплюва всичко ново, младо, популярно, докато не изцеди от него и последния "лайк". След това го захвърля.
Срам ме е да кажа, че съм искала да бъда журналист - човек, който в днешно време копира статийки с правописните грешки и ги поства, без да знае колко авторски права нарушава. Иска ми се да ви кажа, че има и грамотни журналисти, с целия си, които не лъжат и спазват всичко, което се опитваха да ни преподадат в посредствения университет - НО НЕ ВИДЯХ.
Работих в различни медии и си мислех, че съм по пътя към върха, без да знам колко ценно време пропилях.
Сега като си помисля - не съм го пропиляла, просто по-бързо разбрах, че журналистиката и аз нямаме нищо общо.
Дори думите вече започнаха да ми стават излишни.
Дори тези статийки в блога ми вече изглеждат смешни.Защото на никой не му пука колко ми беше гадно да живея в общежитие или възгледите ми за държавата.
Защото колкото и драматизъм да влея в тези редове утре ще го забравите и нищо няма да е променено.
Ще каже някой - бори се, в младите е надеждата..!


Но аз не съм борец. Не и за журналистиката. Не и за моето писане.
Аз отдавна се отказах от тях.

Ах, студентски живот!

Обичам, когато Университет Х реши, че :


1. Блок "Х" се намира на коренно различна географка дължина и ширина от блок "У", съответно климатичните условия в "Х" блок са много по-благоприятни и парното би било загуба на пари.

2. Работното време на касите е само примерно. В свободна държава сме! Всеки може да работи, когато пожелае...

3. В случай че все пак има парно, то при появата на първия слънчев лъч, то трябва незабавно да бъде изключено, защото слънцето е мощен източник на топлина и студентите могат да прегреят в стаите си.

4. По две лампи на етаж са напълно достатъчни, все пак малко мистерия да има! Както се пееше в една песен: oh but people look well in the dark.

5. Канализацията и течащият таван са най-малкият и незначим проблем на един студент

6. За сметка на това пък фасадата на блока трябва да е измазана и изрисувана , все пак ние европейци ли сме или не ?

7. Пари за асансьор ще има следващият месец.

8. Здрави легла и мебели заслужават само момичетата, или пък някои други студенти, които са се объркали да направят ремонт за минимум 300 лв.

9. Майната му на личното пространство! Не ни е*е, че сте голи! Влизаме да видим дали в -15 градуса случайно не се отоплявате с... П-Е-Ч-К-А.

10. Хлебарките и дървениците са наши събратя. И същите могат да бъдат прогонени с приятелска подкана "Хайде навън, буболечки" и разтвор от минерална вода и сол.

11. Да живееш в блок на Университет Х е привилигия. Сега можеш да благодариш на боговете със скромно жертвоприношение ( най-добре агне или прасе, но и ракията върши добра работа).

12. Купоните са неизменна част от израстването на студента и превръщането му в достоен гражданин на София-та. Всеки оплкакал се е тотален загубеняк и бива възнаграден с думите "Е това е студентско общежитие, какво искаш! Като не ти харесва иди на квартира!"