На Берое с любов

Като фенка на „Берое” се старая да ходя на всеки мач – бил той „невероятно дерби” или „лежерно мачле”. Но днес няма да ви обяснявам колко велик е тимът или колко добри са играчите. Не, днес ще се фокусирам върху невероятното явление, на което станахме свидетели след първото  полувреме на мача с Хасково. А именно – как природата се сля с феновете.....

Изведнъж плисна дъжд. Не, не дъжд, не и градушка, а цяла една стихия се изля върху тревата. Бяла завеса покри футболното игрище. Вятър помете треньорските скамейки и ги остави голи – водата изми и омразата, и напрежението, и обидите, на които този храм се бе нагледал. Светкавици пробягаха като змийче и разцепиха тъмнината на две. Небето слезе на земята...и реши да остане. На Аязмото се озовахме  само тримата – стадиона, стихията и феновете, в окото на бурята, за да празнуваме бедствено.

Не заради двата гола или заради миналите победи. Не заради купите и отличията. Празнувахме Берое, празнувахме съществуването си и обичта, която ни свързва. Тъпанът биеше, гръмотевици разлюляваха земята, песните стигаха до боговете.

Там – под проливния дъжд, в очите на верните фенове, там е Берое. Не е в съблекалните или в играчите. Не е в съдийските решения и в мечтаните три точки.

Не – Берое е онова чувство, което те кара да пееш с цяло гърло, докато дъждът те плиска, докато вятърът жули лицето ти, а студът бавно те вледенява. Берое е в песните, в надеждите, в радостните викове и в усмивките. Берое е в своите фенове – чист, неопетнен, винаги подкрепян и безпрекословно обичан.  И винаги ще бъде.

Знам, че всеки клуб има своите привърженици, своите знамена, емоции и песни. Но тази вечер ние имахме всичко.