Като
фенка на „Берое” се старая да ходя на всеки мач – бил той „невероятно дерби”
или „лежерно мачле”. Но днес няма да ви обяснявам колко велик е тимът или колко
добри са играчите. Не, днес ще се фокусирам върху невероятното явление, на
което станахме свидетели след първото
полувреме на мача с Хасково. А именно – как природата се сля с феновете.....
Изведнъж
плисна дъжд. Не, не дъжд, не и градушка, а цяла една стихия се изля върху
тревата. Бяла завеса покри футболното игрище. Вятър помете треньорските скамейки и ги остави
голи – водата изми и омразата, и напрежението, и обидите, на които този храм се
бе нагледал. Светкавици пробягаха като змийче и разцепиха тъмнината на две. Небето
слезе на земята...и реши да остане. На Аязмото се озовахме само тримата – стадиона, стихията и феновете, в
окото на бурята, за да празнуваме бедствено.
Не
заради двата гола или заради миналите победи. Не заради купите и отличията.
Празнувахме Берое, празнувахме съществуването си и обичта, която ни свързва. Тъпанът
биеше, гръмотевици разлюляваха земята, песните стигаха до боговете.
Там –
под проливния дъжд, в очите на верните фенове, там е Берое. Не е в съблекалните
или в играчите. Не е в съдийските решения и в мечтаните три точки.
Не –
Берое е онова чувство, което те кара да пееш с цяло гърло, докато дъждът те
плиска, докато вятърът жули лицето ти, а студът бавно те вледенява. Берое е в
песните, в надеждите, в радостните викове и в усмивките. Берое е в своите
фенове – чист, неопетнен, винаги подкрепян и безпрекословно обичан. И винаги ще бъде.
Знам, че
всеки клуб има своите привърженици, своите знамена, емоции и песни. Но тази
вечер ние имахме всичко.
Няма коментари:
Публикуване на коментар