Довиждане, принцеси!

Аз не харесвам принцесите. Онези, на които никога не са разбивали сърцето. Онези, които просто са си седяли кротко вкъщи и са чакали Чаровният Принц да им се изтупка пред вратата. Онези, които са имали "кръстница вълшебница", която да им помага в най-тежките моменти. Онези, които са станали принцеси, просто защото са се оженили за принц. Онези, чиято кожа е като порцелан, чиято коса никога не стърчи ( да, дори, когато стават от сън!), и чиято талия остава все така тънка въпреки пищните царски обяди.
И чийто живот е продължил щастливо без труд, без мъка, без препятствия и без изпитания, без моментите, които да карат да паднеш на колене, несигурен, че имаш сили да се изправиш. Без болести, без загуби, без безпаричие (все пак да сте чували принц да фалира?), без семейни скандали, без ревящи и капризни деца, без домакинска работа, а просто така - с усмихвайки се и махайки, техният живот щастливо продължава.

Не, определено не харесвам принцесите. И не искам да бъда като тях.
Предпочитам истинските жени за пример...

Онези, чието сърце е облепено милион пъти, но все още може да обича, онези, чийто джоб никога не пращи от пачки, онези, които правят сметка в магазина и успяват да си спестят някой друг лев за ботушки и червило. Онези, които не изглеждат перфектно, които имат своите лоши дни и нощи. Онези, чието присъствие стопля дома, чиято усмивка прикрива дъжда в очите, а тънките бръчици по челото издават тревогите. Онези, които понякога се сриват, падат на колене и плачат горчиво, докато гримът им се стича по бузите... Онези, които са търсили принца, намирали са го и са го губили. Защото една стъклена пантофка не може да поправи изневяра или предадено доверие. Онези, чийто живот е луд водовъртеж от емоции...

Вие си бъдете принцеси.
Аз ще хвърля стъклената пантофка,
ще счупя омагьосаното огледало на стената,
ше отпратя феята-кръстница да помага на друг по-нуждаещ се,
от отровната ябълка ще посея плодово дръвче,
а от тиквата, която някога е била нечия каляска, ще направя десерт.
Вие си несете приказните рокли, а аз ще ида на работа - защото в истинския свят красотата е преходна, сърцето лесно се разбива, а животът не е безплатен.

Довиждане, принцеси!
Моите мечти са по-големи от вашите вълшебни приказки !
Ще се видим някога пак в далечното бъдеще .... когато приспивам дъщеря си с вас :)

Your Girl Is Lovely, Hubbell: A Letter to the Man I Almost Married, on His Wedding Day.

The Internet does not allow for the luxury of ignorance. Today every social network I grudgingly and habitually check is plastered with photos of you, the man I dated for nearly seven years, smiling at her in a field somewhere surrounded by lots of our friends who were careful not to mention the event to me. As if there was some chance I might be spared from ever knowing that it happened. Just let her sleep, they think. When she wakes up, we'll have to tell her.

You haven't spoken to me in three years.

Each drop of my blood separated into two distinct parts as I scrolled through the pictures, in bed and chain-smoking. You look so much older. Congratulations on your wedding, stranger.

The list of what has changed in those three years is too long. The biggest change, though, is that I no longer feel happy for you because I think you deserve more than what I could give you. These days I feel happy for you because you deserve something different than I would ever want to be. Your girl is lovely, Hubbell, and she's nothing like me.

When I introduced myself to her at our friends' wedding, at which you ignored me, her eyes were calm and kind like yours. I bet she likes video games and comic books. I bet she doesn't need to constantly be on the move somewhere either: a destination or a new step. I bet she can just be.

I can, too, but only now.

The day I left you in the house we owned with our dogs, way too many belongings and not enough memories, I lost every part of me, but I didn't want any of it anyway. It wasn't really me; it was the “me” I had created to stay with you, because I needed you to love me in order to feel like I was worth something. That “me” died that day, though I didn't know it for over two years.

I took a picture, when I left. I have never showed anyone, until now.

Back then, I felt like I was coming alive by running away from you, but then the path grew darker. Narrower. The thick briars and pitch black of that first year made it hard for a long time to see which ways were passable. I bushwhacked my way through 2010 -- sometimes cowering, grabbing onto the wrong branches, trying to stand in thick mud. Sinking.

I didn't realize how much you carried me until I stopped asking you to. Not only did I not know how to handle my money without your mathematical good sense,  I also didn't know how to value myself. Who was I, if not a part of what I had created for us? For those first few years, I searched for myself in all the wrong places.

I didn't do anything wrong, I know that now. Sloppy, yes. I was anything but eloquent in my exit, but I was kind. I only ended what needed ending. We weren't in love anymore, you must see that now.

That first summer we met,  15 years old and full of wonder at each other's existence? That was love. I don't know when it stopped being love, but I know that we both built walls around ourselves to protect what remained, because we were scared. Eventually, we built physical walls and bought a house together; a last-ditch attempt to anchor what had begun to drift. "At least it wasn't a baby," is what I always think, when the lump in my throat grows too big to swallow.

 I fell in love with that magnolia tree the first time I saw it, so on the day we sold our house, I took the tree with me.

I deserve more closure than you gave me, and it is cruel that you withheld it, but today I give it to myself. It took me this long to realize that I was ripping out every root that tried to grow in my life to punish myself, because you wouldn't do it. I forgive you today, for years of ignored calls and email attempts at receiving an ending that honored each other.

I feel a big, awful sadness for your new wife, because she has no idea that the man smiling at her in those photos is capable of being so unforgiving. I pray she never hurts you, because you are so scared of hurt that you are capable of burying things to depths I did not even know you possessed.

My exit was the first thing in your life that ever burned you, I know that. My exit, though, was also the first time I was ever brave enough to choose being alone, and our very different reactions to those sloppy firsts was always one of our biggest differences. It was also maybe the one thing I was better than you at: forgiveness. I used to lament my painful childhood for the gouges it left in me; now I'm grateful that I know how to identify love, when I see it.

I love you, I always will.  

I do not know how far down you have buried me inside of your heart, but I am sure that you could not see even see me at that wedding we attended together. I stood in front of a crowd of 150 people that day and gave a speech about love as I married our friends, and you never even lifted your eyes. Did you hear my voice shake when I said that finding a best friend in this world is rare and precious? You were mine once, but I am a stranger to you now, and for the first time I know exactly who I am. I wish you rare, precious things, for all of your days.

- Bonnie Chance 

На Берое с любов

Като фенка на „Берое” се старая да ходя на всеки мач – бил той „невероятно дерби” или „лежерно мачле”. Но днес няма да ви обяснявам колко велик е тимът или колко добри са играчите. Не, днес ще се фокусирам върху невероятното явление, на което станахме свидетели след първото  полувреме на мача с Хасково. А именно – как природата се сля с феновете.....

Изведнъж плисна дъжд. Не, не дъжд, не и градушка, а цяла една стихия се изля върху тревата. Бяла завеса покри футболното игрище. Вятър помете треньорските скамейки и ги остави голи – водата изми и омразата, и напрежението, и обидите, на които този храм се бе нагледал. Светкавици пробягаха като змийче и разцепиха тъмнината на две. Небето слезе на земята...и реши да остане. На Аязмото се озовахме  само тримата – стадиона, стихията и феновете, в окото на бурята, за да празнуваме бедствено.

Не заради двата гола или заради миналите победи. Не заради купите и отличията. Празнувахме Берое, празнувахме съществуването си и обичта, която ни свързва. Тъпанът биеше, гръмотевици разлюляваха земята, песните стигаха до боговете.

Там – под проливния дъжд, в очите на верните фенове, там е Берое. Не е в съблекалните или в играчите. Не е в съдийските решения и в мечтаните три точки.

Не – Берое е онова чувство, което те кара да пееш с цяло гърло, докато дъждът те плиска, докато вятърът жули лицето ти, а студът бавно те вледенява. Берое е в песните, в надеждите, в радостните викове и в усмивките. Берое е в своите фенове – чист, неопетнен, винаги подкрепян и безпрекословно обичан.  И винаги ще бъде.

Знам, че всеки клуб има своите привърженици, своите знамена, емоции и песни. Но тази вечер ние имахме всичко.

Ела да си направим едно #Selfie

“Селфи” ( от англ. – Selfie) означава автопортрет, най-често направен с цифров  фотоапарат или мобилен телефон и качена в социалните мрежи.  Въпреки, че първото селфи е направено през  1839 г. от химика и металург Робърт Корнелиус, понятието нашумя едва през 2013 г. То успя да навлезе в културата и изкуството, благодарение на неговите верни почитатели – холивудските звезди и музикалните поп икони, които са известни с тълпите пощурели фенове-тинейджъри. За по-малко от година певците редяха рими за селфито, а един от най-големите производители на електроника в света дори го използва като рекламен трик.

Автопортретът бързо завладя и България. Родните звезди, подражавайки на презокеянските си колеги, напълниха страниците си в социалната мрежа със селфита. Дори из интернет плъзнаха забавни „наръчници за перфектното селфи”.  Първоначално селфитата бяха просто начин на изразяване и забавление, но с времето те успяха да се превърнат в мания за много хора. След първоначалната еуфория покрай автопортретите, ги последва и негативната вълна от крикити.  Почитателите на селфита бързо станаха „отчаяни за внимание” или „нарцистични празноглавци” в очите на обществото.

 „Да си направиш селфи на интересно екзотично място с усмивка, за да покажеш на хората как се забавляваш е нормално и го одобрявам напълно. Да си направиш цяла папка с 30 различни селфита в една и съща поза с нацупени устни и присвити очи в 30 различни тоалетни на заведения - това вече е мания и за мен лично това вече не е нормално. Не е и красиво и на моменти е смешно, дори жалко. Селфитата са като всяка друга мода, мания, тенденция. Аз лично не си падам по тях. Нямам нищо против , но предпочитам да се снимам с приятели, семейството ми или пък с хора, които уважавам и на които се възхищавам. Предпочитам един ден като разглеждам албумите, да си припомням колко съм бил щастлив с хората около мен, а не как съм бил сам в тоалетна на някоя дискотека пред огледалото. Снимките, като всяко нещо трябва да се правят за удоволствие, не просто за да не изоставаме от модата. Селфита или не, сам или с други хора - най-важното при снимките е да запечатат щастливите моменти в живота ти !” споделя старозагорецът Александър Цветанов, магистър по счетоводство. 

Манията обвзема и по-малките – все по-често срещана е гледка на ученици с таблет или смартфон в ръка, стараейки се да заснемат перфектното селфи за социалната мрежа. Ето какво мисли и един старозагорски зрелостник ( Благовест Илиев) за селфитата :

„ Селфито е и мания и начин на себеизразяване, но за мен си е цяло изкуство! И аз като всеки нормален тийн си правя снимки , но за разлика от връстниците ми, за мен не е болестно състояние. Има толкова вманиачени, че се налага да ги наблюдаваме по социалните мрежи и за добро утро, и за лека нощ.Това, с което бих се похвалил е, че всичките ми селфита са все известни български изпълнители!” – заявява гордо Благовест.

Малко са хората, които устояват на изкушението да се „щракнат” сами за спомен. Въпреки, че селфитата завладяха младите за секунди, модерната „суетна епидемия” имаше и своите критици.

„Аз лично нямам телефон, който прави селфита, и не си щракам подобен вид снимки. Селфи-снимката не е любимата ми концепция, тъй като в нея авторът обръща вниманието върху себе си, а не върху събитията около него. Често някой си прави селфи не заради самото преживяване или момент, който иска да сподели, а за да покаже че и той е там, и той е част от него (например не снима мача на националния отбор, а обръща камерата и фотографира себе си на трибуните). Качването на снимката в интернет е важна част от целия акт. Може би щеше да е по-различно ако си пазехме селфитата за себе си, както родителите ни пазят албуми с хартиени снимки.  В този смисъл селфито е част от нуждата на младите хора да принадлежат към нещо във все по-виртуалния и разкъсан свят.” – изказа мнението си 22-годишният старозагорец Атанас Михнев, по настоящем доброволец  на ЕС в Мексико. „Не отричам възможността това изразно средство (както всяко изразно средство) да може да се използва за да предаде смислени послания. И все пак множеството от този вид снимки, особено споделени във социалните мрежи си остават израз на суета.” – допълва той.

„ За мен лично не е нито мания, нито забавление. А ако трябва да обобщя какво точно е селфито, по-скоро бих употребила думите “мода“ и “маркетинг“.Рядко използвам предната камера на телефона си, но не отричам, че съм си правила селфита.За мен селфито е социален феномен, чийто потенциал да продава бързо бе забелязан, както от маркетолозите, така и от обикновените потребители на социалните мрежи.” – обоснова се умело старозагорката Ваня Грозева, участник в „Мениджър за един ден” през 2014 г.

След бурните емоции и сензации около известното „селфи” автопортретите загубиха своята уникалност и иновативност, превърнаха се в нещо обикновено и нормално – поредната приумица на тийнейджърите. Вече почти залязващата мода на селфита, Стиляна Ставрева, старозагорка, студентка по право в СУ обобщава умело по следния начин:

„Селфитата са забавни понякога.Особено ако има много хора на тях.Създават някакво чувство за близост.”

Статията е публикувана и във вестник "Старозагорски новини".

За съборените къщи и циганите

Вече втори ден в Стара Загора се събарят незаконни цигански къщи в един от най-чистите "еко" квартали - "Борова гора". Успешно са разрушени 55 незаконни дву-три-етажни постройки на нахалниците.

Еми време беше!
От колко време слушаме политик след политик да ни убеждава, че ще има справедливост. Или пък, че малцинствата имат права. Имат, ама само когато на вас ви потрябват - обикновено около избори... Какви права има човек, който не може да си напише името на 40 години, който никога в живота си не е работил или учил?

Преди няколко дни в мрежата се появи един интересен разказ с гръмкото име "Български копелета", който противно на очакваното не  разказваше окаяната съдба на изоставени българчета. О, не, авторът на това "нещо" беше избрал за главни герои шайка спинозни циганчета на възраст 13-14-15 години, някои от които бременни, но намиращи пари за някоя друга "дръпка" и "черта".
Помня много добре думите на автора : " И макар че са циганчета, никой не заслужава на 10 години да бъде серопозитивен, нито да умре на улицата като куче. Мръсно и гладно куче." ...

Стига сте ги жалвали тия цигани бе! Стига се ги помазвали и опрощавали! Не стига, че се подиграват с България, не стига, че ни крадат, мамят и живеят на наш гръб, ами и накрая да седнем да ги оплакваме! Що за глупост ?
Децата им нямаше да просят по улицата, ако не ги ползваха като банкомат! Нямаше да са серопозитивни, ако не ги караха да проституират, за да изкарат пари! Кой нормален родител ражда дете (деца) с финансова цел? Какъв човек е това ?

При събарянето на къщите от тях са изнесени техники като перални, плазми, хладилници и какво ли още не, за които едно българско семейство може само да мечтае. Самите постройки са поне на стойност 5 000 лв, като материалите за тях са по "последна мода". При запитване " Е с какво живеете, от къде имате тези неща ?" циганите започват да псуват на някакъв развален език и да замерят с тухли българите. Хора ли ? На мен повече ми приличат на животни....

Събаряй им къщите, кмете! На българите ни писна циганите да са галеници на съдбата! Писна ни да им плащаме тока и водата, да им издържаме децата, и да си броим стотинките, за да живеят те като ЦАРЕ! Законите са за всички! Ако аз нямам право да ида и да си построя една къщичка пред Общината, то и те нямат!

И не, не съм нацистка/расистка/шовинистка....
Аз просто съм българка. И ми писна цял свят да смята народа ми за равен с циганите. Нито сме необразовани, нито сме дори малко подобни на оная "сган" ширнала се из страната....
Ами култовото" реалити предаване "Валя и Моро превземат света"... ?
Ето ги пак тия нагли цигани, плъзнаха навсякъде! Сега ми били завладявали и света, да сеят напред-назад простотията си! Да те е срам да кажеш, че си българин пред "Европата"....


Аз съм просто българка.
И с удоволствие ще ви бутна незаконните къщи.

Аз, Паоло и камъкът

Рядко гледам новини. Предпочитам сама да избирам каква информация ще получа и откъде. Но една трагедия ме накара вече трети ден да следя усърдно медийното пространство.

Преди 3 дни, на входа на бившото ми начално училище в Стара Загора, четиригодишно дете загубва своя живот, блъснато от "баровец" с голям джип и малък мозък. Не можах да повярвам - превъртах отново и отново, за да се убедя, че мястото е правилно. Там - на пешеходната зона - където не веднъж съм чакала родителите да ме вземат от училище, някой си Георги Сапунджиев решил да "обръща". Под гумите му попада Паоло - малко момченце на колело.
Разбрах, че непосредствено след сблъсъка, шофьорът е ударен с камък, и искал да повдига обвинения. Обвинения ли ?

Ще обвините ли майка, плачеща за загубеното си дете?
Ще обвините ли баща, виждащ голям джип да поглъща живота на сина му?
Ще обвините ли обикновен пешеходец станал свидетел на нелепата ситуация?
Ще обвините ли мен, ако вдигна камъка и ударя този "някой" по главата?

It's about time, скъпи мои, всички да вдигнем камъка от земята. Време е да замерим онези, които позволиха на баровците да си мислят, че могат да паркират навсякъде. Да го хвърлим по онези, които смятат, че от един път нищо няма да стане, дори ако това означава да замерим себе си с камъка. Колко от нас нарушават правилника за пътищата всеки ден, за да спестят една-две минутки. Колко от нас са сядали пияни зад волана - " е то две бири пиене ли е ?".

Да, скъпи шофьори и пешеходци, камъка тежи в ръката ми. Не се страхувам да го хвърля по вас, защото потопихте града ми в кръв и траур. Ни най-малко не се колебая да го засиля в лицата ви, като си спомня снимките на малките дечица, които изпотрепахте по пътищата.
Но това няма да ви научи.
След 20 години в тази държава разбрах, че насилието и поучителният шамар не действат.

Пуснете камъка. Спрете с боя. Изправете се и се изтупайте от прахта.
Сега идете и прочетете правилника на пътищата.
Платете си глобата.
Не подкупвайте катаджиите.
Не карайте пили.
Не "drift-вайте" по светофарите.
Не минавайте на червено.
Не карайте с бясна скорост.
Спазвайте правилата.

Това, скъпи мои, е камъкът в лицето на смъртта - да не и даваме повод, да отнема животи.

Бъдете внимателни. Пуснете камъка.

И може би Паоло ще ви види.....

Както “Nie-jenite” го харесваме

Приготвяйки се за първото ми интервю за работа (било то дори само стаж) в живота ми, бях повече от нервна. Дали не съм прекалено изтупана, дали парфюма ми не е прекалено силен, дали не говоря с натрапчив акцент? Това бяха само малка част от въпросите, които кънтяха в главата ми. Като предпазна мярка бях на уговореното място десет минути по-рано,изпих едно бързо кафе и влезнах в офиса.

Всеки си представя офиса на една медия по различен начин.  Това, което очаквах аз, бяха възрастни хора със закостеняли разбирания за реалността. Тук-там някой пепелник, вестник „Капитал” и картонени чаши с черно кафе. Очакванията ми обаче не се оправдаха.

Посрещна ме пълничък мъж с детска усмивка, който по-късно се представи като Ивайло Панайотов – мениджър на Mega Media Group. Въпросната медийна група бе изградила мрежа от сайтове – спортен, новинарски, клюкарски и най-новият на женска тематика – Nie-jenite.bg. След бърз разговор, от медията ми предложиха тримесечен стаж. С огромна усмивка и надежди за блестяща кариера, аз приех.

На следващия ден, още в 9 сутринта, имах възможността да се запозная с екипа на женския сайт. С ведри лица, очевидно свикнали с този така ранен за мен час, ме посрещнаха Дани, Мони, Теди и Хосе. Дани (Даниел) и Хосе (чието истинско име научих месец след това ) бяха програмистите и уеб-дизайнерите на сайта. Месеци след нашето запознанство често оставах без дъх от смях – винаги знаеха как да разведрят обстановката с пикантен виц, закачлив прякор или приятелска шега. Мони (Симона) беше главният редактор на сайта – всички статии минаваха през нея преди да бъдат официално пуснати в мрежата, а Теди (Теодора) беше нейна колежка и добра приятелка, с която са отгледали сайта като свое родно дете. Двете момичета бяха едва две години по-големи от мен, студентки в Софийски университет, специалност Българска филология. През моето стажуване с тях се наслушах на коментари за класически романи и не веднъж им съчувствах за тежките изпити.

Офисът беше разделен на няколко по-малки зали – по една за всеки сайт. Това, което бързо забелязах беше, че никоя друга зала не кънтеше от смях и не беше така приветлива, колкото тази на Nie-Jenite.bg. Всеки беше добре дошъл да си придърпа стол и да се настани с лаптопа си в нашата компания.

Естеството на работа ме затрудни в началото – трябваше за по-малко от час да напиша поне две оригинални статии, минали проверка за правописни грешки и придружени с добре подбрани снимки. Медията искаше да се наложи в интернет пространството – а всеки знае, че то бълва женски сайтове от всякъде. Още първата седмица успях да спечеля доверието на екипа и бях наградена с правото да публикувам статии без да имам нужда от предварително разрешение от редакторката. Статиите, които пишех бяха много разнообразни – сайта съдържаше различни колонки. Любимите ми три бяха „Архитектура”, „Книги” и „Любопитни факти”. През тези три месеца статиите за невероятни сгради из целия свят бяха поверени само на мен – бях повече от щастлива да научавам по нещо ново всеки ден. А рубриката „Книги” беше много интересна – издателство Colibri изпращаше книги, които екипа да прочете и да коментира. Щом дойдеше дългоочаквания колет, всички му се нахвърляхме и си заплювахме определена книга. 

Трите месеца в тази медия бяха незабравимо преживяване за мен. Както във всяка друга професия и тази имаше своите трудности. Днес пререканията в екипа ми се струват толкова маловажни пред спомена за щастливите моменти. И изпушените цигари, изпитите кафета и изядените торти за рожден ден могат да го потвърдят.

Радвам се, че точно Nie-Jenite.bg беше моят пръв досег до света на журналистиката – макар и не толкова сериозна, но със сладък привкус. След тримесчния ми стаж в сайта започнах да мисля и работя на по-високи обороти, а креативността вече е сред добре развитите ми качества. Екипът ме научи, че работата си е работа и трябва да се изпълнява в срокове – но понякога можеш да се поотпуснеш и да му отвържеш края. В бъдеще ще се опитам да намеря друг такъв екип, с който да изградя кариера.

Nie-Jenite.bg остави трайна следа в мен, послужи ми като висок старт и ме накара да заобичам още повече бъдещата си професия. Затова мога без съмнение да кажа – стажът ми в тази медия беше успешен!