Процеждам се през дупката в пердето,
но не се наричам светлина,
онези дни загубих, дето
стиховете пишех вечерта.

Да можех да се върна пак назад,
навярно други думи ще намеря,
от тях да вее сивкав хлад,
с мирис на дъждовната неделя.

Но думите ми блъскаха в сърцето,
алени, незрели и неточни,
и пишеше ли, пишеше във мен детето,
с чисти мисли, непорочни

Пишеше, захвърляше и пак -
нова страница, нов стих,
пишеше и тропаше във такт,
като във песен, с ритъм тих..

И тъпо е ,
И грозно е,
И рима няма.
И колко просто е,
поезията е измама.

И вече някак пръстите не тичат по клавишите,
изсъхнаха тетрадките,
душата ми издиша
и почерк имах, и красиви букви
от думите дворци строях,
но всичко рухна.

Процеждам се през дупката в пердето,
и моля, наричайте ме Самота
онези дни загубих, дето
за мене само бе света...