Начало има всеки край

Бял лист. Нова страница и нов абзац. Ново начало...

Напоследък ме преследва мисълта, че няма какво ново да кажа на света.Това притеснение ме преследва константно, пълзи по кожата ми и ме кара да настръхвам, а мечтата за оригиналност, за липсата на каквата и да била прилика с преходните, се е превърнала във фикс идея.   

Ти би трябвало да знаеш как е. Виждам звуците и чувам цветовете. Като го кажа на глас звучи странно... в ума ми сякаш е по-добре. В портретите, в картините, в снимките.Честата болест на творците. Зависима съм от шума на тишината, от тихото съскане на климатика късно вечер, от слабата светлина на нощната лампа.

 Хората слушат внимателно само когато не те познават. Загубих се по тях, изтъпях по хората. Дислексия на практика. Напукани стъкла...

За мен димът винаги е бил бял. Бял като облаците, като булчинската рокля, като гълъбите, като кокаина, бял, но не невинен, о не... 

Вече дори не зная какво да кажа. 

Всичко се завърта, живота те влече, придърпва те подобно на отлив, подбутва те, къде нежно, къде с груба сили. И ти вървиш. Път е, трябва да се върви. Заболя ме задника да седя на камъка и да чакам нещо, което е хукнало с всичка сила напред… и то дори не в моята посока. Наясно съм, че ще нося спомените си навсякъде. Не мога да преценя дали това е подарък или проклятие. Да имаше едно шишенце, малко, стъклено, красиво с голям надпис забрава, бих го изпила на един дъх, бързо, като шот пиперлива текила, като горчив сироп за кашлица, като отровата на Жулиета… ама няма.

В живота не ти се предлагат такива улеснения. Имаш временно щастие, което винаги се заплаща скъпо. Няма авариен изход, няма междинна спирка. Живота тече, бърза, помита и не чака да се наплачеш. На него не му пука. Той дава и взима, краде и дарява, ранява и лекува… 
Така е.