И реших да пиша. Да се тровя с мисли, да направя стриптийз на подсъзнанието ми, да крещя писмено, да се съсипя пред белият лист. Да си изтръгна сърцето, да изстискам чувствата си върху парчето хартия. Казват, че творците губели част от себе си със всяка твоя творба. Вън вали, капките почукват леко по прозореца в знак на съгласие...
Днес беше един от онези дни…
Просто се събуждаш и виждаш света по-истински.
Улиците са все така оживени и по тях пъплят, нижат се, пълзят малки сенки,
подобия на хора, изгубили цветовете. Тук там виждам нечия усмивка, нечии морско
сини очи, толкова сини, като бушуващо море със съвсем малки, почти незабележими
късчета лед. И после пак сивота. Беше един от онези дни, в които се събуждам и
забелязвам, че те няма. Няма никого. И
нямам нужда от никого. Събуждам се в тишина и тишина запазвам през целия ден.
Без музика, без думи. Само избелели картини и затихваща болка. А може би
никаква. Беше странно… като изведнъж да ти се дочете местния вестник или пък да
решиш да се разхождаш сам из града. Това беше един от дните, в които позволявах
на себе си да погледна отстрани, извън малкото кълбо синьо-сивкав дим, и да
оставя света да се стовари на главата ми. Един от дните, в които топъл чай и на
пръв поглед скучна книга могат да те направят невероятно щастлив. Един от
малкото дни, в които се чувствам страхотно в компанията на себе си.
Сама.
Няма коментари:
Публикуване на коментар