Битката на университетите

Това в никакъв случай не е пропаганда, никого не агитирам да влиза в УНСС, нито обиждам другите университети. Просто искам следващият път преди да кажете "А, те в УНСС...." с пренебрежителен тон да се сетите за това.

Съжалявам хората, които оставят името на университета, в който учат и специалността да определят самочувствието им. Това е просто учебно заведение, бе хора! Никой не ви гарантира 100 % успех и заплата с 15 нули само защото сте завършили висше в определен университет! Ако някъде е така - покажете ми да се запиша!

Направо до гуша ми е дошло от жалките класацийки тип "Топ 10 на университетите в България" - що за малоумник се води по нея ? Ако ти си си мързелив, нередовен, ако не полагаш усилия и нямаш желание да учиш  и в Харвард да си повече от чистач няма да станеш!

Не учим ли всички едни и същи неща ? Не практикуваме ли едно и също ? За пример мога да дам ВИАС и НБУ, които черпят знания от един и същи преподавател, но на вторите им излиза славата на "мамини синчета", които не докосват нищо. В УНСС да речем преподава Саздов, който всички прависти познават от огромните му томове българска история, по които са учили за изпити в СУ. Попаднах и на учебник по макроикономика в НБУ, съставен не от кой да е, а от Стати Статев - ректора на УНСС. А една от задължителните ми книги за четвърти семестър е от издателството на СУ.
За какво "по-високо ниво" говорим ?

Стигам разбира се и до вечното дерби СУ - УНСС. Както всички знаят от доста време двата университета яко се пънат да се надпреварват, подобно на петли, показващи мъжество пред кокошчиците. Наслушах се как УНСС е за тъпаци, как всеки влиза, как... Да, добре, влизат около 4 000 студенти всяка година. Това си е сериозна бройка, наистина. Но как пък решихте, че влиза "всеки" ?
На изпита си по испански в СУ имах  над 4,50 и бях приета на първо класиране в Испанска филология редом с момиче, скъсано на въпросния изпит. Как ще ми обясните, че в СУ цедката е толкова по-голяма и че в УНСС сме събрани от кол и въже ?

Всяка специалност изисква усилия и труд. Да определяме нещо като "лесно" е много наивно - хората сме склонни да преценяваме нещата само с поглед и често тази преценка се оказва грешна. Това, което се отдава много на един е жив ад за друг. И ако всички можехме всичко и специалностите бяха толкова лесни, то тогава защо ни е да учим за ВИСШЕ ?

 Няма такова нещо като "айляк" университет. Айляк са хората, които просто искат да минат семестъра и годината, а не да усвоят и придобият нови знания. Нито една шестица не е изкарана с висене пред компютъра и спане. Нито една двойка не е писана несправедливо. Колкото и да се оплакваме.

No hate, people, просто спрете с предразсъдъците. Ако един човек иска да учи, той може да го направи и сам с учебник в ръка. Университетът не ви прави хора, той не ви налива знанията. Той просто ги предлага - а дали ще посегнете и ще си ги вземете зависи от вас.

"Хайде да се тагнем !"- Пътеводител за Facebook

На 4ти февруари 2004, Марк Зукърбърг създава Facebook.

10 години по-късно милиони хора по света използват тази социална мрежа без да могат да си представят деня си без нея.

И аз се вписвам в тях.

Facebook навлезна в живота ни много бързо - той замени и skype, и  myspace, и каквито и други социални мрежи да е имало. С един бърз клик и ПУФ, споделихме живота си с милиони души.

Но стига с история. 

Тук съм, за да ви покажа другата страна на facebook.

Или FACE-КЛЮК.

От мрежа за връзка със стари приятели, facebook се превърна в източник на информация и то не каква да е - а лична, от онзи тип, който споделяш само с близките си хора. 

Дотук добре, но какво става когато имаш 400 "близки" приятели ?

За вашо улеснение съм събрала следните ЗЛАТНИ ПРАВИЛА: (След като вече сте инсталирали facebook във всички възможни портативни устройства)

1. Споделете снимки  от ваканцията си на морето, без горнище, небрежно полегнала на плажа, с книга в ръка. "И какво толкова, не се вижда нищо кой знае какво" трябва да си помислите, а от другата страна на екрана ваш "близък" приятел ще ви показва на цялата си компания, докато сипят звучни коментари по ваш адрес. 

2. Тагнете се от всякъде - фитнеса, киното, кафето, автобус 280 - за да могат вашите стотина фенове да знаят винаги къде сте. И аз съм го правила - признавам - понякога доставя кеф, но доста от хората прекаляват. Не всеки иска да знае какво правите 24/7.

3. Идва ред на любимото ми - споделяне на "щастието" си във фейсбук. С приятеля ти се обичате ? Време е да си "post"-нете сърчица на профилите. Отишли сте на ресторант ? Тагнете се, но не забравяйте да качите снимка на храната и свещите, както и на перфектно избрания подарък - всички трябва да разберат колко сте щастливи! Какво от това, че през 50 % от времето телефона ви вибрира от коментарите под снимките ви, и какво от това, че прекарвате вечерта забили нос в екрана ?

4. Изключително е важно и вашите "приятели" да знаят всички прашки, бикини и сутиени, които притежвате. Както и да познават като дланта си извивките на деколтето и дупето ви. Какво от това, че сте добавили и леля си в приятели? Вие не се срамувате!

5. Ако снимката ви няма минималните 50 харесвания - изтрийте я. Качете я след 5 мин пак, с надпис "Колко съм грознаааа". Сега изчакайте още 5 минути и ще чуете как вашите "близки" се надпреварват да ви обсипват с комплименти. И лайкове.

6. Хубаво е и когато се чувствате тъжни, отчаяни или имате лични проблеми да го споделите във фейсбук по следните няколко начина:

1. Статус с опцията feelings

2. Снимка на разревана/ядосана жена с тъп цитат на нея

3. Тъжна песен с надпис ";( ;( ;("

Ако някой в кометарите ви попита "Какво има?" задължително е да отговорите с драматичното "нищо...." .

7. Ако сте ядосан на някого - не му го казвайте в лицето. Post-нете многозначителен статус във фейсбук - той ще се сети. Може даже да ви отговори на коментар. Или да посвети специален post за вас !

8. Ако гледате сериал - "Под прикритие" да речем или спортно събитие, е от изключителна важност да пишете статуси във всяка една свободна секунда.

9. Ако вън вали, духа вятър, пече слънце, или астероид се е насочил към Земята - напишете го във фейсбук за всички ваши приятели, които нямат прозорци.

10. Ако човек падне, дави се, или е в друго смешно за вас положение - не му помагайте веднага. Първо го снимайте.

11. Ако се сгодите, ожените, родите, овдовеете, разделите се с гаджето и всякакви други такива - първо facebook приятелите ви трябва да разберат.

12. И само аз ли мисля, че след като станете майка (макар на крехката възраст от 22-23 години) провокативните снимки по бельо, били те професионални, нямат място във facebook ? Това ли ще гледа детето ви след 10 години ? Всъщност може и да е след по-малко. В днешно време и 6-7 годишни дечица застават пред екрана на социалната мрежа.

13. Най-добрите дебати винаги са се провеждали чрез коментарите във facebook. Толкова по ерудирано звучите в социалната мрежа! 

14. Като споделяте цитати на писател, чието име не можете да произнесете, от книга, която за пръв път чувате и нямате намерение да прочетете, вие всъщност показвате колко сте интелигентни.

15. Писането на "шльокавица", по възможност с "4" вместо Ч и "6" вместо Ш, ще даде ясна представа за правописа ви (който е пИрфект!)

16. Да не забравя - във Facebook трябва да покажете точно колко сте религиозни. Ако не споделите снимката на Исус Христос, то по-добре идете да молите за прошка - защото това е 8-мият смъртен грях и Господ няма да ви го прости току-така!

Недай си боже wi-fi-я е зле или батерията ви е паднала! Тогава направо си се прибирайте у вас - ако няма как да споделите колко се забавлявате по социалната мрежа какъв е смисълът ?

Държа да кажа, че написах всичко това и голяма доза самоирония, защото не веднъж и аз съм попадала в мрежата на... социалната мрежа. Нека никой не се обижа - това, което ще споделите с останалия свят е изцяло ваш избор  и не ви съдя за това !

Дано наистина живота ви в толкова вълнуващ, колкото го представяте във facebook.

И не забравяйте - ако не е във facebook, значи не се е случило.

Да ни в жив и здрав FACE-БОКЛУКА! 

П.п. : Ако напишете "злобна" статия за facebook, я пуснете именно там - ще ви се навъдят 10 000 критици и разбирачи. Но само така ще разберете бива ли ви или не !

Спомени от Втората световна война

Втората световна война.

Досега се бях наслушала на факти, имена и доклади, бях се нагледала на карти и рисунки…Този път ми се искаше да чуя един разказ, преизпълнен с чувство, преживян и разказан от истински участници, борили се рамо до рамо в битката. Затова и реших да потърся в нашия град оцелели от Втората световна война. Споделих желанието си с една библиотекарка и бързо открихме трима от тях.

Срещнах се с тези трима герои една февруарска сутрин. Влезнах в стаята, те бяха подранили, и ги заварих да си говорят за онези славни времена със сълзи в очите. Носеха цели албуми със снимки и безброй отличия. Всеки от тях ми разказа своята история със светнали очи, но най-много ме вдъхнови историята на Райко Алтабанов, която ще се опитам да ви предам сега.

 Той е бил командир на първа рота, дванадесето поделение, осма дивизия във втората фаза на войната. Началото на войната го е заварило на фронта на турската граница.Веднага след като се е върнал от там започнала първата фаза на войната – в Македония.Там нашенски войски са се биели с вече оттеглящи се германски части, които е трябвало да се изтеглят от Беломорието към Будапеща. Там се е формирал фронтът срещу съветската армия, която неудържимо напредвала от Източният фронт към Будапеща и Виена.

Генерал на 8-ма пехотна дивизия е бил ген. Харизанов, а в самата дивизия са влизали 12-ти пехотен полк, 30-ти пехотен полк, 23-ти шипченски пехотен полк и 8-ми артилерийски полк.Осма пехотна дивизия е представлявала участието на Стара Загора във войната.

 Заминали за фронта след като привършила първата фаза на войната.  Наложило се  сформирането на Първа българска армия с командир ген. Стойчев.Били общо 6 пехотни дивизии от 120-хиляден състав. Армията била сформирана , за да защити южния фланг на Трети украински фронт, който напредвал по посока на Будапеща. Задачата била да се запази левият фланг на съветската армия, за да се освободят някои нейни сили, които да се нaсочат към Берлин. Дивизията се формирала в края на месец ноември след като се върнали от южната част.Тя се попълнила,направили се няколко промени и участвала в цялата втора фаза на войната.

Втората фаза – в която Райко е бил командир – е била на няколко етапа.Първият етап бил образуването на Първа българска армия и съсредоточаването й в района около Белград и боевете в Стремска област. Това е била една много плодородна област – обясни ми Райко – между реките Дунав и Сава. Германците държали много на нея, за да могат да изтеглят после частите си от Беломорието и Македония.Там започнали военните действия с 3-та и 8-ма пехотна дивизия – епичните боеве, които се водели в Оролик Берак, където старозагорските поделения взели най-голямо участие. В края на месец декември, след тежки боеве при зимни условия, 8-ма пехотна дивизия и цялата Първа българска армия били преместени на унгарска територия.

Втората част била отбраната на северния бряг на река Дунав, за която Райко ми разказа много накратко.

Третата част от втората фаза била проникването в Австрия и достигането на Алпите – в тези граници се развивали действията на 8-ма пехотна дивизия (12 пехотен полк) и българската офанзива или операция „Балкан”, както я нарече Райко. Неговата дивизия започнала атака на линията „Маргит” достигнала река Мур, пресекла я и настъпила към Алпите.

Райко реши да сподели с мен и един паметен момент от третата част на втората фаза, който се е запечатал ярко в съзнанието му. Той извади с треперещи от вълнение ръце една черно-бяла снимка на красив мъж в униформа.

”Най-вълнуващ момент за цялата война, лично за мен,беше когато полковник Димитър Димитров поведе полка в атака на 29 март. Сутринта рано  започна офанзивата с артилерийска подготовка и към 11:30 частите бяха започнали вече атака, но германците оказаха голям отпор.И тогава командирът направи нещо, което досега не се беше случвало изобщо във Втората световна война – под звуците на „Шуми Марица” – представяте ли си - на бой с полковата музика и с развято знаме, както по време на  Балканската война – поведе полка на нож. С викове „Ура” и със звуците на „Шуми Марица” бяха атакувани немските позиции. Германците не издържаха, обърнаха гръб и след 2 часа вдигаха прах нагоре по унгарската пуста. Това беше един величав момент, които остава незабравим особено за участниците във войната и за 12-ти полк.Това беше връх на събитията, връх на героизма на 12-ти полк.”

Останах изумена и безкрайно радостна от този разказ. Хубаво е да знаеш, че някога, в не толкова далечното минало, е имало хора, които са блестели с героизъм, хора, които са обичали истински страната си, хора, достойни за уважение.

Реших да се поинтересувам и от приятелствата, които Райко е създал по време на войната. Интересно ми беше дали още поддържа някои от тях, а моят герой заразказва с усмивка:

„Тогава вече имах много приятелства с унгарци и югославяни, но имах и няколко връзки с командири от руската армия. Например, срещнах се с едно много интересно момче, даже по-малко от мен, а пък беше вече станал капитан. Аз бях на 21 години, а той на 20 и му виках господин Капитан (във войската нямаше другарю още). Веднъж той беше извикал един наш войник и му беше казал на руски „Знаеш ли че аз съм капитан, кажи ми, знаеш ли?”, а войникът го гледаше изненадан, заради крехката му възраст. И тогава Василий (тъй се казваше това момче) започна да се смее.   Имахме много близки отношения с други техни командири, много повече отколкото с югославяните, защото с тях не се погаждахме много добре, а и те рядко участваха в боевете.”

Вече леко развеселена от приключенията на Райко го попитах за края на войната – какво се е случило след нея и как тя е променила живота му.

При този въпрос усмивката изчезна от лицето на героя ми и някаква тъга се прокрадна в очите му.                                                                     

„Живях тук до 46-та година, а след уволнението си бях трийсетина години в едно поделение в Стара Загора и се пенсионирах там. Спомените за войната обаче така си остават за вечни времена, сега като говорим даже ми се струва, че вчера се е случило.На 21 години нямах много за променяне. Може би помъдрях, защото повечето войници бяха тридесетгодишни. Беше ужасно да караш хора на по 30 години, хора със задължения, хора със деца и семейства да мрат. А аз бях едва на 21 години. Какво съм чувствал едва ли мога да ви го опиша с думи. Мъчно беше.”

След този импровизиран урок по история, аз си тръгнах, по – горда от всякога, че съм българка. За момент се почувствах така, сякаш съм участвала във войната, но и се изумих колко точно Райко помнеше датите, имената, случките. Но този път те не ми се сториха скучни, а наистина вълнуващи.

„И никога не забравяйте, че на този свят по-лошо от войната няма!” – бяха последните думи на моя герой. И пред него, и пред вас аз обещавам, че никога няма да забравя.