Спомени от Втората световна война

Втората световна война.

Досега се бях наслушала на факти, имена и доклади, бях се нагледала на карти и рисунки…Този път ми се искаше да чуя един разказ, преизпълнен с чувство, преживян и разказан от истински участници, борили се рамо до рамо в битката. Затова и реших да потърся в нашия град оцелели от Втората световна война. Споделих желанието си с една библиотекарка и бързо открихме трима от тях.

Срещнах се с тези трима герои една февруарска сутрин. Влезнах в стаята, те бяха подранили, и ги заварих да си говорят за онези славни времена със сълзи в очите. Носеха цели албуми със снимки и безброй отличия. Всеки от тях ми разказа своята история със светнали очи, но най-много ме вдъхнови историята на Райко Алтабанов, която ще се опитам да ви предам сега.

 Той е бил командир на първа рота, дванадесето поделение, осма дивизия във втората фаза на войната. Началото на войната го е заварило на фронта на турската граница.Веднага след като се е върнал от там започнала първата фаза на войната – в Македония.Там нашенски войски са се биели с вече оттеглящи се германски части, които е трябвало да се изтеглят от Беломорието към Будапеща. Там се е формирал фронтът срещу съветската армия, която неудържимо напредвала от Източният фронт към Будапеща и Виена.

Генерал на 8-ма пехотна дивизия е бил ген. Харизанов, а в самата дивизия са влизали 12-ти пехотен полк, 30-ти пехотен полк, 23-ти шипченски пехотен полк и 8-ми артилерийски полк.Осма пехотна дивизия е представлявала участието на Стара Загора във войната.

 Заминали за фронта след като привършила първата фаза на войната.  Наложило се  сформирането на Първа българска армия с командир ген. Стойчев.Били общо 6 пехотни дивизии от 120-хиляден състав. Армията била сформирана , за да защити южния фланг на Трети украински фронт, който напредвал по посока на Будапеща. Задачата била да се запази левият фланг на съветската армия, за да се освободят някои нейни сили, които да се нaсочат към Берлин. Дивизията се формирала в края на месец ноември след като се върнали от южната част.Тя се попълнила,направили се няколко промени и участвала в цялата втора фаза на войната.

Втората фаза – в която Райко е бил командир – е била на няколко етапа.Първият етап бил образуването на Първа българска армия и съсредоточаването й в района около Белград и боевете в Стремска област. Това е била една много плодородна област – обясни ми Райко – между реките Дунав и Сава. Германците държали много на нея, за да могат да изтеглят после частите си от Беломорието и Македония.Там започнали военните действия с 3-та и 8-ма пехотна дивизия – епичните боеве, които се водели в Оролик Берак, където старозагорските поделения взели най-голямо участие. В края на месец декември, след тежки боеве при зимни условия, 8-ма пехотна дивизия и цялата Първа българска армия били преместени на унгарска територия.

Втората част била отбраната на северния бряг на река Дунав, за която Райко ми разказа много накратко.

Третата част от втората фаза била проникването в Австрия и достигането на Алпите – в тези граници се развивали действията на 8-ма пехотна дивизия (12 пехотен полк) и българската офанзива или операция „Балкан”, както я нарече Райко. Неговата дивизия започнала атака на линията „Маргит” достигнала река Мур, пресекла я и настъпила към Алпите.

Райко реши да сподели с мен и един паметен момент от третата част на втората фаза, който се е запечатал ярко в съзнанието му. Той извади с треперещи от вълнение ръце една черно-бяла снимка на красив мъж в униформа.

”Най-вълнуващ момент за цялата война, лично за мен,беше когато полковник Димитър Димитров поведе полка в атака на 29 март. Сутринта рано  започна офанзивата с артилерийска подготовка и към 11:30 частите бяха започнали вече атака, но германците оказаха голям отпор.И тогава командирът направи нещо, което досега не се беше случвало изобщо във Втората световна война – под звуците на „Шуми Марица” – представяте ли си - на бой с полковата музика и с развято знаме, както по време на  Балканската война – поведе полка на нож. С викове „Ура” и със звуците на „Шуми Марица” бяха атакувани немските позиции. Германците не издържаха, обърнаха гръб и след 2 часа вдигаха прах нагоре по унгарската пуста. Това беше един величав момент, които остава незабравим особено за участниците във войната и за 12-ти полк.Това беше връх на събитията, връх на героизма на 12-ти полк.”

Останах изумена и безкрайно радостна от този разказ. Хубаво е да знаеш, че някога, в не толкова далечното минало, е имало хора, които са блестели с героизъм, хора, които са обичали истински страната си, хора, достойни за уважение.

Реших да се поинтересувам и от приятелствата, които Райко е създал по време на войната. Интересно ми беше дали още поддържа някои от тях, а моят герой заразказва с усмивка:

„Тогава вече имах много приятелства с унгарци и югославяни, но имах и няколко връзки с командири от руската армия. Например, срещнах се с едно много интересно момче, даже по-малко от мен, а пък беше вече станал капитан. Аз бях на 21 години, а той на 20 и му виках господин Капитан (във войската нямаше другарю още). Веднъж той беше извикал един наш войник и му беше казал на руски „Знаеш ли че аз съм капитан, кажи ми, знаеш ли?”, а войникът го гледаше изненадан, заради крехката му възраст. И тогава Василий (тъй се казваше това момче) започна да се смее.   Имахме много близки отношения с други техни командири, много повече отколкото с югославяните, защото с тях не се погаждахме много добре, а и те рядко участваха в боевете.”

Вече леко развеселена от приключенията на Райко го попитах за края на войната – какво се е случило след нея и как тя е променила живота му.

При този въпрос усмивката изчезна от лицето на героя ми и някаква тъга се прокрадна в очите му.                                                                     

„Живях тук до 46-та година, а след уволнението си бях трийсетина години в едно поделение в Стара Загора и се пенсионирах там. Спомените за войната обаче така си остават за вечни времена, сега като говорим даже ми се струва, че вчера се е случило.На 21 години нямах много за променяне. Може би помъдрях, защото повечето войници бяха тридесетгодишни. Беше ужасно да караш хора на по 30 години, хора със задължения, хора със деца и семейства да мрат. А аз бях едва на 21 години. Какво съм чувствал едва ли мога да ви го опиша с думи. Мъчно беше.”

След този импровизиран урок по история, аз си тръгнах, по – горда от всякога, че съм българка. За момент се почувствах така, сякаш съм участвала във войната, но и се изумих колко точно Райко помнеше датите, имената, случките. Но този път те не ми се сториха скучни, а наистина вълнуващи.

„И никога не забравяйте, че на този свят по-лошо от войната няма!” – бяха последните думи на моя герой. И пред него, и пред вас аз обещавам, че никога няма да забравя.