На Берое с любов

Като фенка на „Берое” се старая да ходя на всеки мач – бил той „невероятно дерби” или „лежерно мачле”. Но днес няма да ви обяснявам колко велик е тимът или колко добри са играчите. Не, днес ще се фокусирам върху невероятното явление, на което станахме свидетели след първото  полувреме на мача с Хасково. А именно – как природата се сля с феновете.....

Изведнъж плисна дъжд. Не, не дъжд, не и градушка, а цяла една стихия се изля върху тревата. Бяла завеса покри футболното игрище. Вятър помете треньорските скамейки и ги остави голи – водата изми и омразата, и напрежението, и обидите, на които този храм се бе нагледал. Светкавици пробягаха като змийче и разцепиха тъмнината на две. Небето слезе на земята...и реши да остане. На Аязмото се озовахме  само тримата – стадиона, стихията и феновете, в окото на бурята, за да празнуваме бедствено.

Не заради двата гола или заради миналите победи. Не заради купите и отличията. Празнувахме Берое, празнувахме съществуването си и обичта, която ни свързва. Тъпанът биеше, гръмотевици разлюляваха земята, песните стигаха до боговете.

Там – под проливния дъжд, в очите на верните фенове, там е Берое. Не е в съблекалните или в играчите. Не е в съдийските решения и в мечтаните три точки.

Не – Берое е онова чувство, което те кара да пееш с цяло гърло, докато дъждът те плиска, докато вятърът жули лицето ти, а студът бавно те вледенява. Берое е в песните, в надеждите, в радостните викове и в усмивките. Берое е в своите фенове – чист, неопетнен, винаги подкрепян и безпрекословно обичан.  И винаги ще бъде.

Знам, че всеки клуб има своите привърженици, своите знамена, емоции и песни. Но тази вечер ние имахме всичко.

Ела да си направим едно #Selfie

“Селфи” ( от англ. – Selfie) означава автопортрет, най-често направен с цифров  фотоапарат или мобилен телефон и качена в социалните мрежи.  Въпреки, че първото селфи е направено през  1839 г. от химика и металург Робърт Корнелиус, понятието нашумя едва през 2013 г. То успя да навлезе в културата и изкуството, благодарение на неговите верни почитатели – холивудските звезди и музикалните поп икони, които са известни с тълпите пощурели фенове-тинейджъри. За по-малко от година певците редяха рими за селфито, а един от най-големите производители на електроника в света дори го използва като рекламен трик.

Автопортретът бързо завладя и България. Родните звезди, подражавайки на презокеянските си колеги, напълниха страниците си в социалната мрежа със селфита. Дори из интернет плъзнаха забавни „наръчници за перфектното селфи”.  Първоначално селфитата бяха просто начин на изразяване и забавление, но с времето те успяха да се превърнат в мания за много хора. След първоначалната еуфория покрай автопортретите, ги последва и негативната вълна от крикити.  Почитателите на селфита бързо станаха „отчаяни за внимание” или „нарцистични празноглавци” в очите на обществото.

 „Да си направиш селфи на интересно екзотично място с усмивка, за да покажеш на хората как се забавляваш е нормално и го одобрявам напълно. Да си направиш цяла папка с 30 различни селфита в една и съща поза с нацупени устни и присвити очи в 30 различни тоалетни на заведения - това вече е мания и за мен лично това вече не е нормално. Не е и красиво и на моменти е смешно, дори жалко. Селфитата са като всяка друга мода, мания, тенденция. Аз лично не си падам по тях. Нямам нищо против , но предпочитам да се снимам с приятели, семейството ми или пък с хора, които уважавам и на които се възхищавам. Предпочитам един ден като разглеждам албумите, да си припомням колко съм бил щастлив с хората около мен, а не как съм бил сам в тоалетна на някоя дискотека пред огледалото. Снимките, като всяко нещо трябва да се правят за удоволствие, не просто за да не изоставаме от модата. Селфита или не, сам или с други хора - най-важното при снимките е да запечатат щастливите моменти в живота ти !” споделя старозагорецът Александър Цветанов, магистър по счетоводство. 

Манията обвзема и по-малките – все по-често срещана е гледка на ученици с таблет или смартфон в ръка, стараейки се да заснемат перфектното селфи за социалната мрежа. Ето какво мисли и един старозагорски зрелостник ( Благовест Илиев) за селфитата :

„ Селфито е и мания и начин на себеизразяване, но за мен си е цяло изкуство! И аз като всеки нормален тийн си правя снимки , но за разлика от връстниците ми, за мен не е болестно състояние. Има толкова вманиачени, че се налага да ги наблюдаваме по социалните мрежи и за добро утро, и за лека нощ.Това, с което бих се похвалил е, че всичките ми селфита са все известни български изпълнители!” – заявява гордо Благовест.

Малко са хората, които устояват на изкушението да се „щракнат” сами за спомен. Въпреки, че селфитата завладяха младите за секунди, модерната „суетна епидемия” имаше и своите критици.

„Аз лично нямам телефон, който прави селфита, и не си щракам подобен вид снимки. Селфи-снимката не е любимата ми концепция, тъй като в нея авторът обръща вниманието върху себе си, а не върху събитията около него. Често някой си прави селфи не заради самото преживяване или момент, който иска да сподели, а за да покаже че и той е там, и той е част от него (например не снима мача на националния отбор, а обръща камерата и фотографира себе си на трибуните). Качването на снимката в интернет е важна част от целия акт. Може би щеше да е по-различно ако си пазехме селфитата за себе си, както родителите ни пазят албуми с хартиени снимки.  В този смисъл селфито е част от нуждата на младите хора да принадлежат към нещо във все по-виртуалния и разкъсан свят.” – изказа мнението си 22-годишният старозагорец Атанас Михнев, по настоящем доброволец  на ЕС в Мексико. „Не отричам възможността това изразно средство (както всяко изразно средство) да може да се използва за да предаде смислени послания. И все пак множеството от този вид снимки, особено споделени във социалните мрежи си остават израз на суета.” – допълва той.

„ За мен лично не е нито мания, нито забавление. А ако трябва да обобщя какво точно е селфито, по-скоро бих употребила думите “мода“ и “маркетинг“.Рядко използвам предната камера на телефона си, но не отричам, че съм си правила селфита.За мен селфито е социален феномен, чийто потенциал да продава бързо бе забелязан, както от маркетолозите, така и от обикновените потребители на социалните мрежи.” – обоснова се умело старозагорката Ваня Грозева, участник в „Мениджър за един ден” през 2014 г.

След бурните емоции и сензации около известното „селфи” автопортретите загубиха своята уникалност и иновативност, превърнаха се в нещо обикновено и нормално – поредната приумица на тийнейджърите. Вече почти залязващата мода на селфита, Стиляна Ставрева, старозагорка, студентка по право в СУ обобщава умело по следния начин:

„Селфитата са забавни понякога.Особено ако има много хора на тях.Създават някакво чувство за близост.”

Статията е публикувана и във вестник "Старозагорски новини".

За съборените къщи и циганите

Вече втори ден в Стара Загора се събарят незаконни цигански къщи в един от най-чистите "еко" квартали - "Борова гора". Успешно са разрушени 55 незаконни дву-три-етажни постройки на нахалниците.

Еми време беше!
От колко време слушаме политик след политик да ни убеждава, че ще има справедливост. Или пък, че малцинствата имат права. Имат, ама само когато на вас ви потрябват - обикновено около избори... Какви права има човек, който не може да си напише името на 40 години, който никога в живота си не е работил или учил?

Преди няколко дни в мрежата се появи един интересен разказ с гръмкото име "Български копелета", който противно на очакваното не  разказваше окаяната съдба на изоставени българчета. О, не, авторът на това "нещо" беше избрал за главни герои шайка спинозни циганчета на възраст 13-14-15 години, някои от които бременни, но намиращи пари за някоя друга "дръпка" и "черта".
Помня много добре думите на автора : " И макар че са циганчета, никой не заслужава на 10 години да бъде серопозитивен, нито да умре на улицата като куче. Мръсно и гладно куче." ...

Стига сте ги жалвали тия цигани бе! Стига се ги помазвали и опрощавали! Не стига, че се подиграват с България, не стига, че ни крадат, мамят и живеят на наш гръб, ами и накрая да седнем да ги оплакваме! Що за глупост ?
Децата им нямаше да просят по улицата, ако не ги ползваха като банкомат! Нямаше да са серопозитивни, ако не ги караха да проституират, за да изкарат пари! Кой нормален родител ражда дете (деца) с финансова цел? Какъв човек е това ?

При събарянето на къщите от тях са изнесени техники като перални, плазми, хладилници и какво ли още не, за които едно българско семейство може само да мечтае. Самите постройки са поне на стойност 5 000 лв, като материалите за тях са по "последна мода". При запитване " Е с какво живеете, от къде имате тези неща ?" циганите започват да псуват на някакъв развален език и да замерят с тухли българите. Хора ли ? На мен повече ми приличат на животни....

Събаряй им къщите, кмете! На българите ни писна циганите да са галеници на съдбата! Писна ни да им плащаме тока и водата, да им издържаме децата, и да си броим стотинките, за да живеят те като ЦАРЕ! Законите са за всички! Ако аз нямам право да ида и да си построя една къщичка пред Общината, то и те нямат!

И не, не съм нацистка/расистка/шовинистка....
Аз просто съм българка. И ми писна цял свят да смята народа ми за равен с циганите. Нито сме необразовани, нито сме дори малко подобни на оная "сган" ширнала се из страната....
Ами култовото" реалити предаване "Валя и Моро превземат света"... ?
Ето ги пак тия нагли цигани, плъзнаха навсякъде! Сега ми били завладявали и света, да сеят напред-назад простотията си! Да те е срам да кажеш, че си българин пред "Европата"....


Аз съм просто българка.
И с удоволствие ще ви бутна незаконните къщи.

Аз, Паоло и камъкът

Рядко гледам новини. Предпочитам сама да избирам каква информация ще получа и откъде. Но една трагедия ме накара вече трети ден да следя усърдно медийното пространство.

Преди 3 дни, на входа на бившото ми начално училище в Стара Загора, четиригодишно дете загубва своя живот, блъснато от "баровец" с голям джип и малък мозък. Не можах да повярвам - превъртах отново и отново, за да се убедя, че мястото е правилно. Там - на пешеходната зона - където не веднъж съм чакала родителите да ме вземат от училище, някой си Георги Сапунджиев решил да "обръща". Под гумите му попада Паоло - малко момченце на колело.
Разбрах, че непосредствено след сблъсъка, шофьорът е ударен с камък, и искал да повдига обвинения. Обвинения ли ?

Ще обвините ли майка, плачеща за загубеното си дете?
Ще обвините ли баща, виждащ голям джип да поглъща живота на сина му?
Ще обвините ли обикновен пешеходец станал свидетел на нелепата ситуация?
Ще обвините ли мен, ако вдигна камъка и ударя този "някой" по главата?

It's about time, скъпи мои, всички да вдигнем камъка от земята. Време е да замерим онези, които позволиха на баровците да си мислят, че могат да паркират навсякъде. Да го хвърлим по онези, които смятат, че от един път нищо няма да стане, дори ако това означава да замерим себе си с камъка. Колко от нас нарушават правилника за пътищата всеки ден, за да спестят една-две минутки. Колко от нас са сядали пияни зад волана - " е то две бири пиене ли е ?".

Да, скъпи шофьори и пешеходци, камъка тежи в ръката ми. Не се страхувам да го хвърля по вас, защото потопихте града ми в кръв и траур. Ни най-малко не се колебая да го засиля в лицата ви, като си спомня снимките на малките дечица, които изпотрепахте по пътищата.
Но това няма да ви научи.
След 20 години в тази държава разбрах, че насилието и поучителният шамар не действат.

Пуснете камъка. Спрете с боя. Изправете се и се изтупайте от прахта.
Сега идете и прочетете правилника на пътищата.
Платете си глобата.
Не подкупвайте катаджиите.
Не карайте пили.
Не "drift-вайте" по светофарите.
Не минавайте на червено.
Не карайте с бясна скорост.
Спазвайте правилата.

Това, скъпи мои, е камъкът в лицето на смъртта - да не и даваме повод, да отнема животи.

Бъдете внимателни. Пуснете камъка.

И може би Паоло ще ви види.....

Както “Nie-jenite” го харесваме

Приготвяйки се за първото ми интервю за работа (било то дори само стаж) в живота ми, бях повече от нервна. Дали не съм прекалено изтупана, дали парфюма ми не е прекалено силен, дали не говоря с натрапчив акцент? Това бяха само малка част от въпросите, които кънтяха в главата ми. Като предпазна мярка бях на уговореното място десет минути по-рано,изпих едно бързо кафе и влезнах в офиса.

Всеки си представя офиса на една медия по различен начин.  Това, което очаквах аз, бяха възрастни хора със закостеняли разбирания за реалността. Тук-там някой пепелник, вестник „Капитал” и картонени чаши с черно кафе. Очакванията ми обаче не се оправдаха.

Посрещна ме пълничък мъж с детска усмивка, който по-късно се представи като Ивайло Панайотов – мениджър на Mega Media Group. Въпросната медийна група бе изградила мрежа от сайтове – спортен, новинарски, клюкарски и най-новият на женска тематика – Nie-jenite.bg. След бърз разговор, от медията ми предложиха тримесечен стаж. С огромна усмивка и надежди за блестяща кариера, аз приех.

На следващия ден, още в 9 сутринта, имах възможността да се запозная с екипа на женския сайт. С ведри лица, очевидно свикнали с този така ранен за мен час, ме посрещнаха Дани, Мони, Теди и Хосе. Дани (Даниел) и Хосе (чието истинско име научих месец след това ) бяха програмистите и уеб-дизайнерите на сайта. Месеци след нашето запознанство често оставах без дъх от смях – винаги знаеха как да разведрят обстановката с пикантен виц, закачлив прякор или приятелска шега. Мони (Симона) беше главният редактор на сайта – всички статии минаваха през нея преди да бъдат официално пуснати в мрежата, а Теди (Теодора) беше нейна колежка и добра приятелка, с която са отгледали сайта като свое родно дете. Двете момичета бяха едва две години по-големи от мен, студентки в Софийски университет, специалност Българска филология. През моето стажуване с тях се наслушах на коментари за класически романи и не веднъж им съчувствах за тежките изпити.

Офисът беше разделен на няколко по-малки зали – по една за всеки сайт. Това, което бързо забелязах беше, че никоя друга зала не кънтеше от смях и не беше така приветлива, колкото тази на Nie-Jenite.bg. Всеки беше добре дошъл да си придърпа стол и да се настани с лаптопа си в нашата компания.

Естеството на работа ме затрудни в началото – трябваше за по-малко от час да напиша поне две оригинални статии, минали проверка за правописни грешки и придружени с добре подбрани снимки. Медията искаше да се наложи в интернет пространството – а всеки знае, че то бълва женски сайтове от всякъде. Още първата седмица успях да спечеля доверието на екипа и бях наградена с правото да публикувам статии без да имам нужда от предварително разрешение от редакторката. Статиите, които пишех бяха много разнообразни – сайта съдържаше различни колонки. Любимите ми три бяха „Архитектура”, „Книги” и „Любопитни факти”. През тези три месеца статиите за невероятни сгради из целия свят бяха поверени само на мен – бях повече от щастлива да научавам по нещо ново всеки ден. А рубриката „Книги” беше много интересна – издателство Colibri изпращаше книги, които екипа да прочете и да коментира. Щом дойдеше дългоочаквания колет, всички му се нахвърляхме и си заплювахме определена книга. 

Трите месеца в тази медия бяха незабравимо преживяване за мен. Както във всяка друга професия и тази имаше своите трудности. Днес пререканията в екипа ми се струват толкова маловажни пред спомена за щастливите моменти. И изпушените цигари, изпитите кафета и изядените торти за рожден ден могат да го потвърдят.

Радвам се, че точно Nie-Jenite.bg беше моят пръв досег до света на журналистиката – макар и не толкова сериозна, но със сладък привкус. След тримесчния ми стаж в сайта започнах да мисля и работя на по-високи обороти, а креативността вече е сред добре развитите ми качества. Екипът ме научи, че работата си е работа и трябва да се изпълнява в срокове – но понякога можеш да се поотпуснеш и да му отвържеш края. В бъдеще ще се опитам да намеря друг такъв екип, с който да изградя кариера.

Nie-Jenite.bg остави трайна следа в мен, послужи ми като висок старт и ме накара да заобичам още повече бъдещата си професия. Затова мога без съмнение да кажа – стажът ми в тази медия беше успешен!

Онлайн съм

Чувам писукащият звук от телефона ми. Някой ми е писал. След малко този звук се заменя с друг, подобен на малко звънче - ето, че някой ме търси от друго приложение. Лаптопа ми издава бълбукащи звуци - и там някой е решил да сподели нещо с мен.

Онлайн съм. Значи съм на линия.
А на мен хич не ми е до хора....

Интернет, 3G, Wi-fi - изберете си сами формата на вашата дрога. Ще сте "вързани" за нея и трудно ще можете да се измъкнете. Ще се опитвате да намалите времето прекарано в мрежата, но все по-често ще откривате, че за вас тя е 70 процента от ежедневието. Ще се чудите какво да правите с ръцете си, който са свикнали да удрят по малката клавиатура. Очите ви ще шарят, липсвайки им блестящият екран. Ще се отегчите и бързо ще се завърнете към нея. Няма да можете да си представите деня без нея. Сякаш сте...
Пристрастени.

Онлайн сме. Всички до един. Аз съм просто пиксел, до мен седи още един, до него трети - и хоп, ето ти я картинката. Каква картинка сме обаче ?
Смешна, ето каква.

Новините са онлайн, както и дневният ни хороскоп, плащанията са електронни, покупките също. Все по-голяма част от парите ни са цифри на монитор, а не хартийки в портфейла. Връзките ни са онлайн. Обичта ни е мобилна. 

А щом падне батерията ще се лутаме дълго в мрака.

Битката на университетите

Това в никакъв случай не е пропаганда, никого не агитирам да влиза в УНСС, нито обиждам другите университети. Просто искам следващият път преди да кажете "А, те в УНСС...." с пренебрежителен тон да се сетите за това.

Съжалявам хората, които оставят името на университета, в който учат и специалността да определят самочувствието им. Това е просто учебно заведение, бе хора! Никой не ви гарантира 100 % успех и заплата с 15 нули само защото сте завършили висше в определен университет! Ако някъде е така - покажете ми да се запиша!

Направо до гуша ми е дошло от жалките класацийки тип "Топ 10 на университетите в България" - що за малоумник се води по нея ? Ако ти си си мързелив, нередовен, ако не полагаш усилия и нямаш желание да учиш  и в Харвард да си повече от чистач няма да станеш!

Не учим ли всички едни и същи неща ? Не практикуваме ли едно и също ? За пример мога да дам ВИАС и НБУ, които черпят знания от един и същи преподавател, но на вторите им излиза славата на "мамини синчета", които не докосват нищо. В УНСС да речем преподава Саздов, който всички прависти познават от огромните му томове българска история, по които са учили за изпити в СУ. Попаднах и на учебник по макроикономика в НБУ, съставен не от кой да е, а от Стати Статев - ректора на УНСС. А една от задължителните ми книги за четвърти семестър е от издателството на СУ.
За какво "по-високо ниво" говорим ?

Стигам разбира се и до вечното дерби СУ - УНСС. Както всички знаят от доста време двата университета яко се пънат да се надпреварват, подобно на петли, показващи мъжество пред кокошчиците. Наслушах се как УНСС е за тъпаци, как всеки влиза, как... Да, добре, влизат около 4 000 студенти всяка година. Това си е сериозна бройка, наистина. Но как пък решихте, че влиза "всеки" ?
На изпита си по испански в СУ имах  над 4,50 и бях приета на първо класиране в Испанска филология редом с момиче, скъсано на въпросния изпит. Как ще ми обясните, че в СУ цедката е толкова по-голяма и че в УНСС сме събрани от кол и въже ?

Всяка специалност изисква усилия и труд. Да определяме нещо като "лесно" е много наивно - хората сме склонни да преценяваме нещата само с поглед и често тази преценка се оказва грешна. Това, което се отдава много на един е жив ад за друг. И ако всички можехме всичко и специалностите бяха толкова лесни, то тогава защо ни е да учим за ВИСШЕ ?

 Няма такова нещо като "айляк" университет. Айляк са хората, които просто искат да минат семестъра и годината, а не да усвоят и придобият нови знания. Нито една шестица не е изкарана с висене пред компютъра и спане. Нито една двойка не е писана несправедливо. Колкото и да се оплакваме.

No hate, people, просто спрете с предразсъдъците. Ако един човек иска да учи, той може да го направи и сам с учебник в ръка. Университетът не ви прави хора, той не ви налива знанията. Той просто ги предлага - а дали ще посегнете и ще си ги вземете зависи от вас.

"Хайде да се тагнем !"- Пътеводител за Facebook

На 4ти февруари 2004, Марк Зукърбърг създава Facebook.

10 години по-късно милиони хора по света използват тази социална мрежа без да могат да си представят деня си без нея.

И аз се вписвам в тях.

Facebook навлезна в живота ни много бързо - той замени и skype, и  myspace, и каквито и други социални мрежи да е имало. С един бърз клик и ПУФ, споделихме живота си с милиони души.

Но стига с история. 

Тук съм, за да ви покажа другата страна на facebook.

Или FACE-КЛЮК.

От мрежа за връзка със стари приятели, facebook се превърна в източник на информация и то не каква да е - а лична, от онзи тип, който споделяш само с близките си хора. 

Дотук добре, но какво става когато имаш 400 "близки" приятели ?

За вашо улеснение съм събрала следните ЗЛАТНИ ПРАВИЛА: (След като вече сте инсталирали facebook във всички възможни портативни устройства)

1. Споделете снимки  от ваканцията си на морето, без горнище, небрежно полегнала на плажа, с книга в ръка. "И какво толкова, не се вижда нищо кой знае какво" трябва да си помислите, а от другата страна на екрана ваш "близък" приятел ще ви показва на цялата си компания, докато сипят звучни коментари по ваш адрес. 

2. Тагнете се от всякъде - фитнеса, киното, кафето, автобус 280 - за да могат вашите стотина фенове да знаят винаги къде сте. И аз съм го правила - признавам - понякога доставя кеф, но доста от хората прекаляват. Не всеки иска да знае какво правите 24/7.

3. Идва ред на любимото ми - споделяне на "щастието" си във фейсбук. С приятеля ти се обичате ? Време е да си "post"-нете сърчица на профилите. Отишли сте на ресторант ? Тагнете се, но не забравяйте да качите снимка на храната и свещите, както и на перфектно избрания подарък - всички трябва да разберат колко сте щастливи! Какво от това, че през 50 % от времето телефона ви вибрира от коментарите под снимките ви, и какво от това, че прекарвате вечерта забили нос в екрана ?

4. Изключително е важно и вашите "приятели" да знаят всички прашки, бикини и сутиени, които притежвате. Както и да познават като дланта си извивките на деколтето и дупето ви. Какво от това, че сте добавили и леля си в приятели? Вие не се срамувате!

5. Ако снимката ви няма минималните 50 харесвания - изтрийте я. Качете я след 5 мин пак, с надпис "Колко съм грознаааа". Сега изчакайте още 5 минути и ще чуете как вашите "близки" се надпреварват да ви обсипват с комплименти. И лайкове.

6. Хубаво е и когато се чувствате тъжни, отчаяни или имате лични проблеми да го споделите във фейсбук по следните няколко начина:

1. Статус с опцията feelings

2. Снимка на разревана/ядосана жена с тъп цитат на нея

3. Тъжна песен с надпис ";( ;( ;("

Ако някой в кометарите ви попита "Какво има?" задължително е да отговорите с драматичното "нищо...." .

7. Ако сте ядосан на някого - не му го казвайте в лицето. Post-нете многозначителен статус във фейсбук - той ще се сети. Може даже да ви отговори на коментар. Или да посвети специален post за вас !

8. Ако гледате сериал - "Под прикритие" да речем или спортно събитие, е от изключителна важност да пишете статуси във всяка една свободна секунда.

9. Ако вън вали, духа вятър, пече слънце, или астероид се е насочил към Земята - напишете го във фейсбук за всички ваши приятели, които нямат прозорци.

10. Ако човек падне, дави се, или е в друго смешно за вас положение - не му помагайте веднага. Първо го снимайте.

11. Ако се сгодите, ожените, родите, овдовеете, разделите се с гаджето и всякакви други такива - първо facebook приятелите ви трябва да разберат.

12. И само аз ли мисля, че след като станете майка (макар на крехката възраст от 22-23 години) провокативните снимки по бельо, били те професионални, нямат място във facebook ? Това ли ще гледа детето ви след 10 години ? Всъщност може и да е след по-малко. В днешно време и 6-7 годишни дечица застават пред екрана на социалната мрежа.

13. Най-добрите дебати винаги са се провеждали чрез коментарите във facebook. Толкова по ерудирано звучите в социалната мрежа! 

14. Като споделяте цитати на писател, чието име не можете да произнесете, от книга, която за пръв път чувате и нямате намерение да прочетете, вие всъщност показвате колко сте интелигентни.

15. Писането на "шльокавица", по възможност с "4" вместо Ч и "6" вместо Ш, ще даде ясна представа за правописа ви (който е пИрфект!)

16. Да не забравя - във Facebook трябва да покажете точно колко сте религиозни. Ако не споделите снимката на Исус Христос, то по-добре идете да молите за прошка - защото това е 8-мият смъртен грях и Господ няма да ви го прости току-така!

Недай си боже wi-fi-я е зле или батерията ви е паднала! Тогава направо си се прибирайте у вас - ако няма как да споделите колко се забавлявате по социалната мрежа какъв е смисълът ?

Държа да кажа, че написах всичко това и голяма доза самоирония, защото не веднъж и аз съм попадала в мрежата на... социалната мрежа. Нека никой не се обижа - това, което ще споделите с останалия свят е изцяло ваш избор  и не ви съдя за това !

Дано наистина живота ви в толкова вълнуващ, колкото го представяте във facebook.

И не забравяйте - ако не е във facebook, значи не се е случило.

Да ни в жив и здрав FACE-БОКЛУКА! 

П.п. : Ако напишете "злобна" статия за facebook, я пуснете именно там - ще ви се навъдят 10 000 критици и разбирачи. Но само така ще разберете бива ли ви или не !

Спомени от Втората световна война

Втората световна война.

Досега се бях наслушала на факти, имена и доклади, бях се нагледала на карти и рисунки…Този път ми се искаше да чуя един разказ, преизпълнен с чувство, преживян и разказан от истински участници, борили се рамо до рамо в битката. Затова и реших да потърся в нашия град оцелели от Втората световна война. Споделих желанието си с една библиотекарка и бързо открихме трима от тях.

Срещнах се с тези трима герои една февруарска сутрин. Влезнах в стаята, те бяха подранили, и ги заварих да си говорят за онези славни времена със сълзи в очите. Носеха цели албуми със снимки и безброй отличия. Всеки от тях ми разказа своята история със светнали очи, но най-много ме вдъхнови историята на Райко Алтабанов, която ще се опитам да ви предам сега.

 Той е бил командир на първа рота, дванадесето поделение, осма дивизия във втората фаза на войната. Началото на войната го е заварило на фронта на турската граница.Веднага след като се е върнал от там започнала първата фаза на войната – в Македония.Там нашенски войски са се биели с вече оттеглящи се германски части, които е трябвало да се изтеглят от Беломорието към Будапеща. Там се е формирал фронтът срещу съветската армия, която неудържимо напредвала от Източният фронт към Будапеща и Виена.

Генерал на 8-ма пехотна дивизия е бил ген. Харизанов, а в самата дивизия са влизали 12-ти пехотен полк, 30-ти пехотен полк, 23-ти шипченски пехотен полк и 8-ми артилерийски полк.Осма пехотна дивизия е представлявала участието на Стара Загора във войната.

 Заминали за фронта след като привършила първата фаза на войната.  Наложило се  сформирането на Първа българска армия с командир ген. Стойчев.Били общо 6 пехотни дивизии от 120-хиляден състав. Армията била сформирана , за да защити южния фланг на Трети украински фронт, който напредвал по посока на Будапеща. Задачата била да се запази левият фланг на съветската армия, за да се освободят някои нейни сили, които да се нaсочат към Берлин. Дивизията се формирала в края на месец ноември след като се върнали от южната част.Тя се попълнила,направили се няколко промени и участвала в цялата втора фаза на войната.

Втората фаза – в която Райко е бил командир – е била на няколко етапа.Първият етап бил образуването на Първа българска армия и съсредоточаването й в района около Белград и боевете в Стремска област. Това е била една много плодородна област – обясни ми Райко – между реките Дунав и Сава. Германците държали много на нея, за да могат да изтеглят после частите си от Беломорието и Македония.Там започнали военните действия с 3-та и 8-ма пехотна дивизия – епичните боеве, които се водели в Оролик Берак, където старозагорските поделения взели най-голямо участие. В края на месец декември, след тежки боеве при зимни условия, 8-ма пехотна дивизия и цялата Първа българска армия били преместени на унгарска територия.

Втората част била отбраната на северния бряг на река Дунав, за която Райко ми разказа много накратко.

Третата част от втората фаза била проникването в Австрия и достигането на Алпите – в тези граници се развивали действията на 8-ма пехотна дивизия (12 пехотен полк) и българската офанзива или операция „Балкан”, както я нарече Райко. Неговата дивизия започнала атака на линията „Маргит” достигнала река Мур, пресекла я и настъпила към Алпите.

Райко реши да сподели с мен и един паметен момент от третата част на втората фаза, който се е запечатал ярко в съзнанието му. Той извади с треперещи от вълнение ръце една черно-бяла снимка на красив мъж в униформа.

”Най-вълнуващ момент за цялата война, лично за мен,беше когато полковник Димитър Димитров поведе полка в атака на 29 март. Сутринта рано  започна офанзивата с артилерийска подготовка и към 11:30 частите бяха започнали вече атака, но германците оказаха голям отпор.И тогава командирът направи нещо, което досега не се беше случвало изобщо във Втората световна война – под звуците на „Шуми Марица” – представяте ли си - на бой с полковата музика и с развято знаме, както по време на  Балканската война – поведе полка на нож. С викове „Ура” и със звуците на „Шуми Марица” бяха атакувани немските позиции. Германците не издържаха, обърнаха гръб и след 2 часа вдигаха прах нагоре по унгарската пуста. Това беше един величав момент, които остава незабравим особено за участниците във войната и за 12-ти полк.Това беше връх на събитията, връх на героизма на 12-ти полк.”

Останах изумена и безкрайно радостна от този разказ. Хубаво е да знаеш, че някога, в не толкова далечното минало, е имало хора, които са блестели с героизъм, хора, които са обичали истински страната си, хора, достойни за уважение.

Реших да се поинтересувам и от приятелствата, които Райко е създал по време на войната. Интересно ми беше дали още поддържа някои от тях, а моят герой заразказва с усмивка:

„Тогава вече имах много приятелства с унгарци и югославяни, но имах и няколко връзки с командири от руската армия. Например, срещнах се с едно много интересно момче, даже по-малко от мен, а пък беше вече станал капитан. Аз бях на 21 години, а той на 20 и му виках господин Капитан (във войската нямаше другарю още). Веднъж той беше извикал един наш войник и му беше казал на руски „Знаеш ли че аз съм капитан, кажи ми, знаеш ли?”, а войникът го гледаше изненадан, заради крехката му възраст. И тогава Василий (тъй се казваше това момче) започна да се смее.   Имахме много близки отношения с други техни командири, много повече отколкото с югославяните, защото с тях не се погаждахме много добре, а и те рядко участваха в боевете.”

Вече леко развеселена от приключенията на Райко го попитах за края на войната – какво се е случило след нея и как тя е променила живота му.

При този въпрос усмивката изчезна от лицето на героя ми и някаква тъга се прокрадна в очите му.                                                                     

„Живях тук до 46-та година, а след уволнението си бях трийсетина години в едно поделение в Стара Загора и се пенсионирах там. Спомените за войната обаче така си остават за вечни времена, сега като говорим даже ми се струва, че вчера се е случило.На 21 години нямах много за променяне. Може би помъдрях, защото повечето войници бяха тридесетгодишни. Беше ужасно да караш хора на по 30 години, хора със задължения, хора със деца и семейства да мрат. А аз бях едва на 21 години. Какво съм чувствал едва ли мога да ви го опиша с думи. Мъчно беше.”

След този импровизиран урок по история, аз си тръгнах, по – горда от всякога, че съм българка. За момент се почувствах така, сякаш съм участвала във войната, но и се изумих колко точно Райко помнеше датите, имената, случките. Но този път те не ми се сториха скучни, а наистина вълнуващи.

„И никога не забравяйте, че на този свят по-лошо от войната няма!” – бяха последните думи на моя герой. И пред него, и пред вас аз обещавам, че никога няма да забравя.