Докога ?

Кой е онзи повратен момент, в който да решиш че трябва да се откажеш от нещо или някого ? В случая не говоря за цели и мечти, говоря за хора, и то за онези, чиито държание е далеч от допустимото.Колкото и да сме силни, горди, егоцентрични хората всеки от нас има по една слабост. Това са хората, които обичаме и считаме за близки и на които, именно заради този факт, им се разминават доста неща...

"Не се отказвай от някого, за когото мислиш поне веднъж на ден" е казал някой "мъдрец". Е, хубаво, ама колко точно е "препоръчаното време" да изтраеш нечии прищявки ? Колко помия един човек може да понесе, преди да се откаже ? И къде е написано количеството пролети сълзи, броят скъсани нерви и безсънни нощи ? 


Това, което за един е допустимо за друг е чисто унижение.

 "Ти не знаеш как ме гледа, когато сме насаме "
"Той не е такъв, просто е малко изнервен"
"Не знам какво му става"
"Той никога не би ми причинил нещо, просто е много избухлив"
"Аз вярвам, че той наистина ме обича"

И нека си признаем - не веднъж сме оправдавали безобразното отношение на някой близък за нас човек, защото сме прекалено изплашени, че оплачем ли се той ще ни напусне. Или се страхуваме, че без него ще станем по-зле. Или просто, както повечето безнадеждно влюбени хора съумяваме да видим само хубавото и да го търсим там, където изобилства от враждебност.

Често не можем да видим колко навътре в блатото влизаме доброволно, как си предлагаме всичко за продан, на безценица, отваряме си сърцето, ума и душата широко, и позволяваме на някой определен човек да ни съсипе с надеждата, че той няма да го направи.

 Проблемът е, че ни пука повече от колкото трябва... Проблемът е начинът, по който реагираме на нападките, обидите и причинената ни болка. И че сме готови да ги забравим само за един поглед, но от онези погледи, които те карат да потрепериш .... Проблемът е, че седим и търпим, тогава , когато границата отдавна е премината.... Вместо да си съберем нещата, да треснем силно вратата след нас, да набутаме спомените си в малката метална кутийка, там където някога имаше сърце. А сърцето ? Него отдавна си го дадохме и отдавна ни го стъпкаха и смачкаха... Вместо да го направим все още търпим и търпим....

И ние не знаем до кога.