За градския транспорт и неговите пътници

Живеейки в по-малък град, за мен градският транспорт беше по-скоро опция при изключителни случаи на мързел, отколкото необходимост. "В София се пътува много" казваха ми и честно казано не им вярвах до момента, в който не стъпих тук. В началото 30-40 минутното лашкане в автобуса ми се стори повече от неприятно и досадно, но с времето започнах да виждам чара, ако може така да се нарече, на градския транспорт.

В софийските автобуси можеш да срещнеш всякакви хора. Била съм свидетелка както и на нахални пенсионери крещящи "Еееей, нагло студентче !!! ", така и на много усмихнати лица. Не веднъж съм срещала странни индивиди като върл фен на хеви метъла с черна брада и патешко жълта коса или пък бездомна жена пренесла своя кашон в празното място между седалките. Помня и една луда, която крещеше в целия автобус, че НАСА ни наблюдава всички, и че отново същата организация била пратила не кой да е, а самия Бойко Борисов да ни управлява. Псуваше новите технологии, които според нея, бяха оръжие на "злите мозъци", чиито имена така и не назова. Веднъж пък седях зад група наркомани, които грижливо правеха линийки от бял прах с помощта на личната си карта необезпокоявани от никого. Къде е чара на всичко това, ще попитате. Спокойно и до него ще стигнем.


Обожавам малките деца в градския транспорт. Те са като малко слънчица в морето от сиви погледи. Усмивките им, смехът им, вечно питащите очи - нищо друго не може да се сравни с радостта, която едно дете може да внесе в живота на един случаен непознат. Веднъж в метрото малко русо момиченце на възраст 3-4 години седна до мен, усмихна ми се и ме попита как се казвам. След като и отвърнах, тя сподели своето и ме попита дали случайно утре не бих искала да си поиграем заедно. И въпреки, че следващата спирка беше моята и не успях да се порадвам още малко на русокоската до мен, махащата и за довиждане ръчичка и звънкото "Чао" са още в ума ми.

В автобусите най-много обичам да срещна хора на изкуството. Те са една от най-големите рядкости в градския транспорт. Аз за съжаление съм била свидетелка само на два такива случая - двама "неми" актьори, изобразяващи думи и предмети с движението на телата си и един художник, т.нар "драскач", който скицираше произволни (а може би не ?) лица от улицата. Истинските късметлии са присъствали на флашмоб на класическия оркестър на гара Сердика или пък на изпълнение на Революция Z - отново на същата метростанция.

Понякога просто седя, с поглед реещ се през прозореца и слушам хорските разговори. Слушала съм много за страшните филми, за сектите в София, за козметичните продукти в салона за красота, но любимият ми разговор беше между трима студенти в СУ - едно момиче и две момчета. Момчетата очевидно си падаха леко простаци, но от онези, на които се усмихваш, защото са болезнено истински и откровени. Момичето до тях явно се опитваше да спаси реномето си и през 2 минути правеше забележка на своите колеги. Тези тримата се заговориха за някакъв професор, подразбрах, че учат филология. Описвах часовете си при преподаващия така цветущо и на няколко пъти не сдържах смеха си, представяйки въпросния откачен професор. На следващата спирка те слезнаха и разказите секнаха. Автобусът продължи малко по-тих и спокоен след тях.

Не знам защо, но голяма част от хората смятат, че точно претъпкания автобус е невероятно място за запознанства. Така се запознах с учителка по история, със данъчен служител, с бивш войник, със студент в Библиотекарския университет и едно момиче от Варна. Най-интересното ми запознанство беше с една жена. Пътувах с моя приятелка и коментирахме сериали, като използвахме доста реплики на английски език. Телефона на жената иззвъня и лицето и светна след краткия разговор. Когато спирката наближи тя стана , заяви, че седейки прави до нея в претъпкания автобус и говорейки на английски сме й донесли голям късмет. Въпросното обаждане по телефона било неочаквано добра новина за нея. Подаде ни визитка - прочетох, че е гинеколожка в частната болница - и каза, че ако някога имаме нужда от нея само да я потърсим.Можете да си представите моят учуден поглед.
 Макар никой от тези хора да не остави някаква трайна следа в живота ми, помня ясно техните лица и имена.


Клатушкайки се в автобуса, започнах да пиша тази статия на ум.За мен само градския транспорт може да те накара да се почувстваш сам сред толкова много хора, но и едновременно с това да те сближи с някой непознат в рамките на две-три спирки.
И знам ли - един ден може да срещна и съдбата си там - седнала на последната седалка, рееща поглед в небитието, в очакване аз да се кача в автобуса.