Късо съединение в централния корпус.

Седях на студените стълби и гледах изхвърления телевизор на шестият етаж. Беше от онези големите телевизори, цветните, каквито всеки един от нас е имал у дома. Съвсем обикновена гледка, нищо впечатляващо, нищо невероятно. Беше се разбил на две големи парчета, точно по средата, а отвътре се подаваха омотаните му кабели. Сякаш малко дете си беше играло с тях. Приличаше на труп на мъртвец, разпорен от някой жесток сериен убиец и като че ли на големия му сив изподран екран можех да забележа тъжно лице и шепа кристални сълзи. Видях отражението си измежду пукнатините на стъклото и телевизора вече не ми се струваше толкова обикновен.
 Какви ли филми са минавали през екрана му, дали е виждал сълзи в очите на гледащите или е завиждал на безспирния им смях ? И как ли е приемал факта, че винаги погледите са били вперени в него, а всъщност никой никога реално не го е виждал ? Всеки е гледал само онова, което телевизорът предавал...
Искам ми се и аз да имах едно копче, което да натисна при нужда и мозъкът ми да се изключи. Ей така, да спре да предава, да прекъсне звук и картина, докато не реша, че искам отново да го включа. Понякога картините, които очите ми виждат, звуците, които ушите ми са принудени да чуят и думите, които дерат пресъхналото ми гърло причиняват вреди, подобни на късо съединение в главния корпус на НАСА. 
Мечтая си някой да дръпне кабела на мислите ми... да рестартира съзнанието ми, и вирусът заклещил се в него бързо да бъде уловен от някаква защитна програмка. Колко пъти сме натискали "рестарт" на компютрите си, защото е изскачал някакъв проблем, който не можем да решим. И когато компютърът се включи пак няма и следа от проблема. Точно това искам - копче рестарт на тила ми. Кратък път към щастието и забравата. Но за жалост хората не сме работи и ни се налага да изтърпим и гадните епизоди в сериала "Живот", в който главните герои сме ние. 

Станах от стълбището и се запътих към вратата, за да поредната порция емоции - такива каквито само един човек, а не робот, би могъл да разбере с плаха надежда, че централният корпус ще ги понесе и този път.