Пожелание за 2014

Два дни преди началото на новата година ми се иска да ви пожелая нещо... Не просто редовните пожелания, свити от интернет, а нещо по-.. лично.

През 2014 ви пожелавам да сте честни и безкористни, за разлика от нашите управляващи.
Нека бъдете мислещи, отстояващи своята позиция и с ясни искания и идеали - не като част от протестиращите.
Бъдете безпристрастни и непродажни - но не взимайте за пример служители на реда.
Бъдете щастливи, но помнете че парите не са щастие - някои "величия" го позабравиха.
Бъдете креативни и оригинални, но не като нашите знаменитости.
Прочуйте се - но нека да не е като показвате голо тяло.
Правете пари - но не на чужд гръб.
Бъдете свободни - но не забравяйте, че свобода и свободия не са синоними.
Искайте още от живота - но не тъпчете хора, за да се изкачите по стълбичката.
Дайте си почивка - но не и когато приятелите ви се нуждаят от вас.
Помагайте на другите - но не само по Коледа и Великден.
Подарете подарък на близък човек - но не разчитайте, че колкото по-скъп е той, толкова повече ще ви заобичат.
Забавлявайте се - но без да се унижавате.
Поглезете се - но не забравяйте отговорностите си.
Обичайте - и позволете да ви обичат.
Бъдете щедри - с тези, които заслужават.
Дайте втори шанс - но не позволявайте да ви се качат на главата.
Запознайте се с нови хора - но не забравяйте и не заменяйте старите.
През 2014 ви пожелавам да обичате себе си първо - но без да бъдете себични.

И като за последни ви пожелавам to get a taste of your own medicine ( или накратко - да получите това, което сте дали!). Carma is a bitch, don't forget it.

Честита и успешна 2014 на всички. Now go drink your asses off (and dont forget to eat баница..a lot.)

Една година след края на света

Една година след 21.12.2012.

След (не)подадените оставки и след (не)успешните протести.
След окупацията.
След войната и бежанците.

След няколко загубени приятелства.
След няколко стажа.
След редица взети изпити.

След една година съм отново тук, за да ви споделя нещо.
Светът наистина свърши миналата година.
Това, което виждаме днес е карикатура, изродска картина на някогашния свят.

Живея в нов свят, в който демокрацията е анахронизъм. Има я само в старите речници. Управляващите, с кехлибарена течност в ръка, струваща топлия обяд на едно дете, гледат от високата кула, и подобно на Рапунцел, не знаят какво се случва извън нея.

Страната ми се напълни с бежанци, видяли в нея спасение от смъртта. Но горките не знаеха, че ще предпочетат да си умрат у дома, отколкото да дойдат тук, за да бъдат третирани като кучета - бити, спящи на студено (а понякога и на улицата), преглъщащи сух хляб. Виждам изплашени хора, виждам премръзващи малки деца, виждам и безскрупулни убийци.

Университетите пропаднаха. Буквално. Студентски съвет продава своите избиратели  за двойно по-голям бюджет. На вратите седят група младежи с лозунги, написани набързо на картон (същият този картон, с който един бежанец ще се завие довечера) и ме блъскат крещейки "червен боклук". Защото не окупирам. Защото не протестирам.

Страх ме е да говоря за образователната система. Страх ме е,че ХАНКО БРАТ ще се надигне от гроба да си прибере земята, която синът му е нарекъл България. Страх ме е да видя какво са писали 2 набора след мен на матурите.

Четиринадесетгодишно момиче си "post-ва" снимки от instragram и хиляда hasgtag-чета. Но какви снимки пък - гола-голеничка се перчи на екрана и се оправдава, че натиснала "post" по погрешка. Сигурно е искала да ги прати на 35-годишния си приятел (който прелива от SWAG).

По телевизията - цирк. Реалити шоута - колкото искаш. Мозъчни клетки - нулеви. Новините - купени. Рейтингът - стабилен.

След 16 публикации, след десетки критики, след една година и аз вече съм друга.

Не вярвам в медиите като общо цяло. Вярвам, че всеки сам трябва да бъде медия и сам да отрази случилото се. За да сме поне малко истински. Не вярвам, че младите хора са пълни с идеи и живеят за идеали. Не и след като признаха парите за свой господар. Не знам какво бъдеще ни чака. Не вярвам в честността и възмездието. Не вярвам, че всеки получава, това, което заслужава, защото цяла година гледам как изроди получават само това, което искат.

Изроди, които с удоволствие бих излежала.

Добър вечер, бъдеще

„Добър вечер, драги зрители. В днешната новинарска емисия ще видите:

•           Българските медии са сред най-либералните в света
•           Български журналист спечели награда Пулицър
•           Репортер разказва за опит за подкуп от властта

Българските медии са сред над-либералните в света:

Учени от университета Харвард установиха чрез световно проучване, че медиите в България са сред най-либералните. Свободата на словото в нашата родина е цели 90%, по-напред са само скандинавските държави. Академиците от университета заявиха, че в българските медии липсва автоцензура и са достоверен източник за информация.

 „Наблюдава се изключително голяма обективност и достоверност. България определено може да се сравни с Дания,където медиите са напълно независими” коментира ръководителят на проучването.

Български журналист спечели награда Пулицър:

Българката Мария Иванова беше наградена с най-високото отличие за един журналист – награда Пулицър. В залата 1 на НДК днес се състоя тържествената церемония по връчването на този приз, като присъстваха много видни журналисти от цял свят. Материалът, с който Мария грабна наградата носи името „За мишките и политиката”, посветен изцяло на проблемите на българската политическа сцена. Много от фактите изтъкнати в материала се сториха непоносими за управляващите, като някои от тях дори отказаха да присъстват на церемонията. Мария Иванова е поредната българка грабнала престижната статуетка, отразявайки действителността в България. Поздравяваме искрено Мария за прекрасната статия.

Репортер разказва за опит за подкуп от властта:

В нашето студио сме поканили  Теодора Петрова, репортер в нашата телевизия, за да разкаже какво е поискал от нея член на парламента. Здравей Теодора, разкажи ни какво се случи.

-           Беше ми уговорена среща с господин Х, на която трябваше да му взема интервю. Пристигнах на мястото, той вече ме чакаше. Започнах с обикновени въпроси – какво е бъдещето на България, какви реформи иска да въведе. Когато обаче стигнах до въпросите за измамите на този депутат, той стана изключително нервен. Отрече твърденията ми да са истина, а когато му показах доказателства, ми предложи голяма сума „за да си държа устата затворена”.

-          Колко пари ти предложи ?

-         10 000 лева, ако си мълча и 20 000 лева, ако напиша материал доказващ неговата невинност. Аз, разбира се, отказах.

-           Как се взима подобно решение? 20 000 лева не са малко пари.

-          Да, така е. За мен обаче беше лесно да избера. Истината е по-скъпа и от злато. Може журналистите да не се подлагаме на клетва като лекарите, но отвътре всеки от нас трябва да знае кое е правилно и кое грешно. В тази ситуация аз видях правилния избор и го направих.

-           Не се ли страхуваш от господин Х?

-          Не. Знам, че зад гърба си имам всички медии, полицията и своите близки. А хора като въпросния депутат не се задържат на власт за дълго. Скоро той ще бъде обикновен човек като всички останали.

-           Благодарим ти много за отделеното време. Иска се голяма смелост и чувство за справедливост да споделиш тази история в национален ефир.

-         И аз ви благодаря.Направих това, което всеки един мой колега би направил на мое място.”

Будилникът звънна и аз се събудих. Разтърках очи и пуснах телевизора. Какви са тези новини? Какво стана с наградата Пулицър, къде отиде свободата на словото?  Нима всичко е било просто сън ? Но пък какъв хубав сън беше това – да видя едно светло бъдеще за българските медии.

Медиен мониторинг (08.11.13 - 14.11.13)

В продължение на една седмица следих вестник „Сега” на хартиен носител. Изследването ми е базирано на статии и информационни бележки. Методът ми беше анализ на медиен мониторинг. Новините във вестника бяха разнообразни, като отразяваха много добре събитията в страната.

Главните теми във вестника през изминалата седмица бяха няколко, но все със политическа насоченост. Откриваме една водеща криминална новина и две социални. Въпреки че вестникът няма политически възгледи, много от заглавията включваха имена от българския парламент и партии.

Наблегна се на случая „Бисеров”. Заглавията по тази тема бяха следните:

„ДАНС и прокуратурата разгърнаха мащабна операция срещу Христо Бисеров” – главна страница

„Политиците показа завидна информираност по кауза „Бисеров” – 2 стр

„Бисеров не е декларирал конфликт на интереси заради синовете си” – 2 стр.

„Бисеров се намесил и в ремонта на ЗОП” – 2 стр.

Темата заема главно място – разгледана е 4 пъти. Случаят не спира да е обект на внимание  веднъж е на главна страница, и три пъти на втора. Материалите във вестника дават нова информация по казуса Бисеров. В една от статиите се споменават синовете му, и най-вече Ивайло Главинков.

Бежанците и тази седмица бяха водеща новина. Във вестника прочетох следните заглавия:

 „Започва разследване как са изхарчени 200 000 лв за бежанци” – главна

„Зоопаркът в Триполи е пълен с бежанци” – 38 стр

„Държавата ще иска парична гаранция от бежанците” – главна

„Заловеният алжирец се оказа автор на още брутални нападения” – главна

Голямо внимание е обърнато на тази тема – 3 пъти тя намира място в главната страница на вестника. Включен е случаят с алжирецът, извършил брутални нападения.  Другите две заглавия акцентират върху паричната страна на проблема.

Протестите също заемаха главно място във вестника – в един от броевете голяма снимка от събитието беше на първа страница. Заглавията по тази тема бяха следните :

"В Гърция полиция изгони журналисти и окупатори" – 7 стр

"Протестът се вдъхнови от 10ти ноември" – 3 стр

"МВР се закани да сретува протестиращите" -  2 стр

"БСП и ДПС заклеймиха протеста като метеж" – 3 стр

Въпреки, че новината не зае челно място в страниците на вестника, се оказа не по-малко отразявана и важна. Включена е статия с мнението на 2 от партиите в държавата относно протестите. Голямо внимание се обърна и на случаят с насилие от органите на реда върху граждани, с който се спекулираше по всички медии в страната.

Четвъртата голяма новина, която можеше да се открие в печатната медия беше относно държавният бюджет. Някои от статиите на тази тема бяха озаглавения по следния начин :

„Процедурни схватки спряха социалните бюджети” - главна

„Данъчните отстъпки за колите ще са от 20 до 60 %" – главна

„НЗОК изненадващо получава 29 милиона лв повече за 2014” – 3 стр.

„В ЕС стигнаха до компромис за новият бюджет” – 7  стр

Проблемът с бюджета се оказа силно разискван и определено може да се класифицира като „топ новината” за разгледания период.

Не малко внимание се обърна и на темата за пенсиите. Тук заглавия бяха :

„Пенсионната реформа може да бъде размразена догодина” – главна

„Парламентът гласува по-леки условия за пенсиониране” – главна

„Парите за здраве и пенсии минаха на първо четене” – 3 стр.

Два пъти главната страница на вестника беше заета от този проблем. Акцентира се върху пенсионната реформа и решенията на парламента относно какъв дял от бюджета да се задели за пенсии.

Не се оказа малък и проблемът на животновъдите. Темата беше разгледана 3 пъти. Заглавията бяха следните :

"Животновъдите все пак ще получат 70 на 100 от субсидиите си" - 6 стр.

"Животновъди и жандармерия влязоха е юмручна схватка" – 4 стр

"92 % от земеделците у нас произвеждат стоки за по-малко от 8 000 евро на година"- 6 стр.

Наблегна се на финансовата страна на проблема. Бюджета и субсидиите на земеделците бяха главната новина.

Друг отразен случай беше т.нар. „Фабрика за убийства”. Фигурират две заглавия :

"Спец прокуратурата разкри добре познатата фабрика за убийства" – 4 стр

"Адвокатите на Килърите роптаят, че делото се гледа в затвора" – 4 стр.

Банковата тайна за полиците също беше обсъдена. Тук можем да прочетем статии със заглавията :

"Местан заговори за отпадане на банковата тайна за политици" – 2 стр

"ДПС поведе нова псевдобитка срещу банковата тайна за политици" – главна

Проблемът е отразен два пъти, като веднъж е на главна страница.

Съботно-неделният брой на „Сега” е с двойно по - голям обем, присъстват не само новинарски материали, но и мнения от различни автори. Из вестника откриваме както политически новини, така и социални и криминални. Последните страници на изданието могат да задоволят жаждата за клюки на всеки гражданин. Там фигурират както родни, така и чужди звезди.

В заключение мога да кажа, че вестник „Сега” е надежден източник на информация, излиза веднъж  дневно и новините в него са актуални.

Медия или сергия ?

Отскоро съм в сферата на медиите , не мога да кажа, че имам голям опит, но това, което забелязах е че тяхната функция отдавна е изменена.

Работих в малък информационен сайт. В началото работата ми беше представена доста блестящо - ходене по събития, отразяване, неспирен поток на все по-нови авторски статии от мястото на събитието. Реалността обаче беше съкрушаваща.

Това, което ми направи много лошо впечатление беше, че собственикът му не се стремеше да информира по-добре от другите сайтове на пазара, а да "продава". Идеята за сайта се въртеше около like-ове във facebook и хилядни посещения от "уникални потребители" .

Разбирам колко важен и PR-ът на един новороден сайт, но някъде по трасето забравих - аз журналист ли съм или продавач на пазара ? И трябва ли да се пазаря и да крещя "Айдеее на новините, топли, топлииии..." подобно на търговците на царевица по Черноморието ? И да се надпреварвам ли с колегите кой ще "продаде" статията си за повече like-ове?

"Не е нужно статията да е авторска. Малко copy-paste, изтриваш 1-2 изречения, променяш заглавието и си готова" беше обяснението на длъжностната ми характеристика.

"Не е голяма философия" - е, благодаря, че ме научихте на това толкова полезно нещо! Аз функцията copy-paste досега не я бях чувала. Специално за журналисти ли е създадена ?

Друго мое доста интересно задължение беше и ранно ставане всеки ден.
"Трябва да ставаш в 6 сутринта и да пускаш във facebook статии на твои колеги. Само така ще се наложим!"
 При въпроса ми дали това трябва да е всеки ден ( да, не ми се нравеше 3 месеца без почивка да ставам и да се паркирам пред лаптопа, за да споделя 5-6 статийки) ми беше отговорено "Журналистиката не спи до 11, Неделинче!" 
Ами да, все пак гоним like-ове...

Отразяване на събития нямаше или ако имаше беше изцяло по инициатива на работниците-стажанти. Такъв пример е отразяването ми на Балканиадата в Стара Загора. Даден ми беше пропуск или т.нар. акредитация, настаних се в журналистическата ложа и записах.

Разбира се, стана и дума за интервюта с участниците (Ивет Лалова беше сред тях). Беше ми казано "Ивет Лалова няма да ти даде интервю, от нея няма как да вземеш, харесай си някой друг, аз ще те свържа с един човек, той ще ти помогне..."

Въпросният човек обаче нито ми помогна, нито нищо. Само ми каза "Еми този спортист го няма... ей там е Ивет Лалова, ходи се блъскай!" 
И да, точно това направих и аз.

След дълго блъскане и крясъци, припомняйки на хората около мен, че съм "медия" стигнах до Ивет Лалова, която бе страшно любезна. Изчаках я да се снима с многобройните си фенове и след това й зададох няколко набързо измислени въпроси, докато тя си събираше багажа и бързаше за автобуса.Да, всичко беше изключително набързо, нямах време да я разпитам обстойно.

Доволна от триумфа си се прибрах, качих краткото интервю, записано на старата ми Нокиа и го публикувах. До края на деня само още един сайт беше публикувал интервю с нея - да наистина детайлно, но си личеше че журналистът е имал уговорена среща с Ивет Лалова, за разлика от мен.

Отзиви от шефа - никакви. Няколко дни след това ми беше припомнено да не се главозамайвам, защото това не било никакво интервю и само съм си загубила времето.

Статиите, които преобладаваха бяха разбира се жълтини и политика (е, да, знам, че доста често са едно и също нещо). Защото както знаем всички Николета Лозанова и Орешарски правят рейтинг. Колкото по-гръмки и подвеждащи бяха заглавията на тази "статии", толкова по-добре са сайта. Да припомня - гоним посещения!

Стажът ми във въпросния сайт завърши с доста груби реплики, разменени между мен и работодателя, с много обвинения и недоволство. В момента страницата не е активна.

Трите месеца в тази медия ми бяха достатъчни да се убедя, в това, което доста хора казват - медията е купена, медията продава. Отдавна нейната информативна функция беше заменена със стремежа към повече пари, лайкове и споделяния. Колко от читателите бяха доволни ? Колко добре сме информирали ? Били ли сме по-различни от останалите сайтове ?
Никой не го интересуваше.

"Сълзите продават. Сълзите правят рейтинг" беше казано скоро в български сериал на тази тематика. "Чалгарки, плеймейтки и политици продават" бих допълнила аз.

В случай, че не искате една наистина добра медия, изпълняваща своите функции, разбира се.

Скъпи протестиращи студенти....

Скъпи окупатори,

не съм тази, която ще ви спре от протести и окупации ( напротив - окупирайте си на воля, свободна страна сме ! ) , но съм част от онези, които наричате "червен боклук", "търтей за обществото" и тем подобни суперлативи само защото не възпирам студенти и преподаватели да влезнат в университета.

Не искам да хуля онези, които имат ясни политически виждания и убеждения ( всеки има право на такива) , а да обърна поглед на тълпата овчици, които ги следва, набор 94-93, без идея защо са там.

Колко от тях знаеха кой е Пеевски преди назначението му ? А Орешарски ?
Колко от тях знаят кой искат да е на власт ?
Колко са там, за да отстояват позиция, а не за да се обадят по телефона на баба и да кажат "БАБЕ, ГЛЕДАЙ МЕ ПО ТИЛИВИЗИЯТА, ПРОТЕСТИРАМ !" ?

Срещу какво и той не знае.

Чувам страшни лозунги - България имала нужда от промяна, не можело вече да се търпи това, онзи бил п*д*р*ст, другия бил червен буклук, третия си бил дал г*з* на еди коя си партия. Не отричам, че политическата ситуация е повече е от смехотворна, но с вашите изпълнения засенчваме и Болшой театър.

Само за справка с конституцията :
 Закон за висшето образование;
Чл.2 2. Автономията на висшето училище не може да се нарушава чрез:
1. намеса в дейността на висшето училище, освен в случаите, изрично посочени в закон;
2. влизане или оставане на органите на сигурността и обществения ред без съгласието на академичните власти, освен за предотвратяване на непосредствено предстоящо или започнало престъпление, за залавяне на извършителя му, както и в случаите на природни бедствия и аварии;
3. създаване и дейност на политически и религиозни организации във висшето училище;
4. осъществяване на дейност, накърняваща конституционни права на членовете на академичната общност, свързани с раса, народност, етническа принадлежност, произход, религия, убеждение, политическа принадлежност.

А, да... това знаехте ли го ? Защото аз да.

Не може студент да иска да влезне в университета си, а някой превъзбуден "окупатор" да го блъска и да му вика "червен боклук" или "или си с нас, или против нас". Чакайте бе, сега ще ме набиете, че не протестирам ли ? Къде е СВОБОДАТА на словото ?

Не претендирам, че съм най-изрядния студент, но на мен не ми се нрави анулирана година, заради стотина "будни" студенти ( говоря за УНСС), нито ми харесва да платя още 340 лв, защото не знаете къде да си изкарате агресията. Ако ще претестирате - нека е за разрушения корпус, нека е за таксите ! Разровете се малко - нима факта че 20 годишна сграда рухва заради "тежеста на студентите" ви се вижда нормално ? Нима 100 лв увеличение на таксите при това положение ви харесва ?
Такъв протест си струва подкрепата и такъв протест аз ще подкрепя.

 Или не е "КОМЕРСИAЛНО", защото не го правят и СУ, и НАТФИЗ, и ЛТУ ? Кажете ми, колко ентусиасти от УНСС щяха да започнат да окупират, ако СУ не бяха дали тласък за тази нова мода ?
И ще ви кажа защо СУ трябва да направи нещо, че и УНСС да го подкрепи - защото цяла България не спира да повтаря колко изпаднали сме студентите от "Червеният университет", как си купуваме изпити, как образованието ни не струва. И 100тина комплексирани, че не са влезнали в Алма Матер следят всяка нейна стъпка и я повтарят, за да не се покажат като "гнилите ябълки" в българското образование.

Жалко, че използвате протеста като PR на университета.

Ако искахте свобода на словото и мирен протест, можехте да постъпите като студентите от НБУ ( да, даааа, ония дето още повече не учат, мамините синчета и принцески, да, точно те ! ) - събраха се, окупираха околовръстното, спряха движението без да блъскат и ругаят преминаващите, подаряваха цветя на полицаите и балони на онези шофьори, излезнали от колите, за да ги подкрепят.

Протеста е манифест на политически убеждения, които обаче не трябва да бъдат насилствено налагани.
Непротестиращите не подкрепят Орешарски и циганите.
Аз не подкрепям Орешарски и циганите.
Нито ми харесва положението в страната.
Но и този тип протест, често разрастващ се в публично унижение, мятане на бутилки и камъни по мирни граждани, не е Френска революция, скъпи мои, а Цирк Балкански.

Разбирам, че 2013 е годината, в която всеки протестира за щяло и нещяло, но всичко заприличва на бунт на невръстни дечица, недоволни, че сладкарницата не работи в неделя.


Не ме наричайте червен боклук или търтей.... или пък всъщност наречете ме както искате - говорим за свобода на словото. Ако един ден бъда истински журналист, ще бъда наричана "боклук", "мафия", ще ми бъде подпалвана колата и ще ми бъде заплашвано семейството, защото съм казала това, което виждам и мисля.

P.s. Eто и мнение на мой колега, когото подкрепям :
http://novata-jurnalistika.blogspot.com/2013/10/blog-post_30.html?fb_action_ids=575230902543670&fb_action_types=og.likes&fb_source=other_multiline&action_object_map=%7B%22575230902543670%22%3A172017496337185%7D&action_type_map=%7B%22575230902543670%22%3A%22og.likes%22%7D&action_ref_map=%5B%5D

Сенки

Цигарен дим. Опушени стъкла.
Мрачна стая. Дъх на самота.
Скелети на думи,сенки на дела.
Живот без смисъл и.. съдба.

По гарите... сама си плача.

и слушам ветровете.

Паднал е отдавна здрача.

В нощта загубиха се гласовете...

Сенки, завет, измъчена душа.

И празни думи, грешни срички

под ореха, под ароматната липа...

Животът в общежитията - sweet dream or a beautiful nightmare ?

            Влизам в общежитието след десетминутна борба с металната решетка на вратата ми. Задъхана съм, понеже вече трета година в седеметажното общежитие липсва асансьор. Съквартирантката ми спи на скърцащото легло, добре завита, тъй като прозорецът не се затваря плътно. По-рано чух домакинката да се кара по телефона с техника на общежитието - вече трети ден трима студенти от петия етаж били без вода в общежитието. Картинката е красноречива.

            Всяка година в българските университети биват приемани стотици хиляди студенти - и български, и чуждестранни. В УНСС броят на новоприетите надхвърля 3900, а определените места за общежитие са едва 5000. Така ежегодно около 15 хиляди студенти са принудени да търсят и наемат квартира. Онези попаднали извън първо, второ и трето класиране, могат да намерят "спасение" и в т.нар. разменно писмо, което позволява на студент от един ВУЗ да използва общежитие на друг. Разбира се, за да се сдобие с това разменно писмо всеки трябва да се въоръжи с голяма доза търпение. Дългата процедура започва от комисията по настаняване, минава през дузина сърдити служителки, купища документи за попълване и завършва в блок, далеч по-различен от представите на студента. Датите на обявяване на трите класирания, както и тази за разменни писма са крайно неудачни - всички класирания с изключение на първото излизат до месец след започването на учебната година. Тези, които чакат класиранията, прибягват до какви ли не идеи - живеят у роднини, "нелегално" у някой приятел, получил общежитие, на хотел, а някои дори са склонни да пропуснат първите седмици от своето обучение.

            Струва ли си да се живее на общежитие с всички тези "препятствия" по трасето ? Да, от финансова гледна точка - наемите за общежитие не надскачат 50-60 лв, освен ако не сте от онези късметлии попаднали в ремонтиран блок - там еднократно се заплаща депозит от 100 лв, който да послужи като гаранция, че общежитието ще остане непокътнато. Дори и някои по-платежоспособни студенти избират да живеят в общежитие, заради самата обстановка. От гледна точка на социалните контакти - в общежитието има студенти от различни курсове, различни университети и специалности, което предоставя възможност за създаването на нови приятелства и познанства. В общежитията има и определено ниво на дисциплина и сигурност - далеч по-спокойно е от някой отдалечен квартал. Друг плюс на общежитията е, че най-често се намират в близост до автобусна спирка и някой денонощен магазин, а за учащите в УНСС и Техническия университет - в близост и до ВУЗ-а.

            В заключение мога да кажа, че въпреки редицата изброени неудобства животът в общежитие е предпочитан от масата студенти. Чувството на приобщеност, което дава общежитието на студентите, усещането, че са част от определена група и общество е водещо в дилемата квартира-общежитие. На въпроса ми "Защо избра общежитието пред квартирата ? " моята съквартирантка ми даде най-искрения отговор :

"Заради обстановката. Харесва ми да живея сред млади хора. Харесва ми , че мога да почукам на съседната врата за 2 лъжички захар и никой няма да ми откаже, защото всички се намираме в еднакво положение."

За градския транспорт и неговите пътници

Живеейки в по-малък град, за мен градският транспорт беше по-скоро опция при изключителни случаи на мързел, отколкото необходимост. "В София се пътува много" казваха ми и честно казано не им вярвах до момента, в който не стъпих тук. В началото 30-40 минутното лашкане в автобуса ми се стори повече от неприятно и досадно, но с времето започнах да виждам чара, ако може така да се нарече, на градския транспорт.

В софийските автобуси можеш да срещнеш всякакви хора. Била съм свидетелка както и на нахални пенсионери крещящи "Еееей, нагло студентче !!! ", така и на много усмихнати лица. Не веднъж съм срещала странни индивиди като върл фен на хеви метъла с черна брада и патешко жълта коса или пък бездомна жена пренесла своя кашон в празното място между седалките. Помня и една луда, която крещеше в целия автобус, че НАСА ни наблюдава всички, и че отново същата организация била пратила не кой да е, а самия Бойко Борисов да ни управлява. Псуваше новите технологии, които според нея, бяха оръжие на "злите мозъци", чиито имена така и не назова. Веднъж пък седях зад група наркомани, които грижливо правеха линийки от бял прах с помощта на личната си карта необезпокоявани от никого. Къде е чара на всичко това, ще попитате. Спокойно и до него ще стигнем.


Обожавам малките деца в градския транспорт. Те са като малко слънчица в морето от сиви погледи. Усмивките им, смехът им, вечно питащите очи - нищо друго не може да се сравни с радостта, която едно дете може да внесе в живота на един случаен непознат. Веднъж в метрото малко русо момиченце на възраст 3-4 години седна до мен, усмихна ми се и ме попита как се казвам. След като и отвърнах, тя сподели своето и ме попита дали случайно утре не бих искала да си поиграем заедно. И въпреки, че следващата спирка беше моята и не успях да се порадвам още малко на русокоската до мен, махащата и за довиждане ръчичка и звънкото "Чао" са още в ума ми.

В автобусите най-много обичам да срещна хора на изкуството. Те са една от най-големите рядкости в градския транспорт. Аз за съжаление съм била свидетелка само на два такива случая - двама "неми" актьори, изобразяващи думи и предмети с движението на телата си и един художник, т.нар "драскач", който скицираше произволни (а може би не ?) лица от улицата. Истинските късметлии са присъствали на флашмоб на класическия оркестър на гара Сердика или пък на изпълнение на Революция Z - отново на същата метростанция.

Понякога просто седя, с поглед реещ се през прозореца и слушам хорските разговори. Слушала съм много за страшните филми, за сектите в София, за козметичните продукти в салона за красота, но любимият ми разговор беше между трима студенти в СУ - едно момиче и две момчета. Момчетата очевидно си падаха леко простаци, но от онези, на които се усмихваш, защото са болезнено истински и откровени. Момичето до тях явно се опитваше да спаси реномето си и през 2 минути правеше забележка на своите колеги. Тези тримата се заговориха за някакъв професор, подразбрах, че учат филология. Описвах часовете си при преподаващия така цветущо и на няколко пъти не сдържах смеха си, представяйки въпросния откачен професор. На следващата спирка те слезнаха и разказите секнаха. Автобусът продължи малко по-тих и спокоен след тях.

Не знам защо, но голяма част от хората смятат, че точно претъпкания автобус е невероятно място за запознанства. Така се запознах с учителка по история, със данъчен служител, с бивш войник, със студент в Библиотекарския университет и едно момиче от Варна. Най-интересното ми запознанство беше с една жена. Пътувах с моя приятелка и коментирахме сериали, като използвахме доста реплики на английски език. Телефона на жената иззвъня и лицето и светна след краткия разговор. Когато спирката наближи тя стана , заяви, че седейки прави до нея в претъпкания автобус и говорейки на английски сме й донесли голям късмет. Въпросното обаждане по телефона било неочаквано добра новина за нея. Подаде ни визитка - прочетох, че е гинеколожка в частната болница - и каза, че ако някога имаме нужда от нея само да я потърсим.Можете да си представите моят учуден поглед.
 Макар никой от тези хора да не остави някаква трайна следа в живота ми, помня ясно техните лица и имена.


Клатушкайки се в автобуса, започнах да пиша тази статия на ум.За мен само градския транспорт може да те накара да се почувстваш сам сред толкова много хора, но и едновременно с това да те сближи с някой непознат в рамките на две-три спирки.
И знам ли - един ден може да срещна и съдбата си там - седнала на последната седалка, рееща поглед в небитието, в очакване аз да се кача в автобуса.

Късо съединение в централния корпус.

Седях на студените стълби и гледах изхвърления телевизор на шестият етаж. Беше от онези големите телевизори, цветните, каквито всеки един от нас е имал у дома. Съвсем обикновена гледка, нищо впечатляващо, нищо невероятно. Беше се разбил на две големи парчета, точно по средата, а отвътре се подаваха омотаните му кабели. Сякаш малко дете си беше играло с тях. Приличаше на труп на мъртвец, разпорен от някой жесток сериен убиец и като че ли на големия му сив изподран екран можех да забележа тъжно лице и шепа кристални сълзи. Видях отражението си измежду пукнатините на стъклото и телевизора вече не ми се струваше толкова обикновен.
 Какви ли филми са минавали през екрана му, дали е виждал сълзи в очите на гледащите или е завиждал на безспирния им смях ? И как ли е приемал факта, че винаги погледите са били вперени в него, а всъщност никой никога реално не го е виждал ? Всеки е гледал само онова, което телевизорът предавал...
Искам ми се и аз да имах едно копче, което да натисна при нужда и мозъкът ми да се изключи. Ей така, да спре да предава, да прекъсне звук и картина, докато не реша, че искам отново да го включа. Понякога картините, които очите ми виждат, звуците, които ушите ми са принудени да чуят и думите, които дерат пресъхналото ми гърло причиняват вреди, подобни на късо съединение в главния корпус на НАСА. 
Мечтая си някой да дръпне кабела на мислите ми... да рестартира съзнанието ми, и вирусът заклещил се в него бързо да бъде уловен от някаква защитна програмка. Колко пъти сме натискали "рестарт" на компютрите си, защото е изскачал някакъв проблем, който не можем да решим. И когато компютърът се включи пак няма и следа от проблема. Точно това искам - копче рестарт на тила ми. Кратък път към щастието и забравата. Но за жалост хората не сме работи и ни се налага да изтърпим и гадните епизоди в сериала "Живот", в който главните герои сме ние. 

Станах от стълбището и се запътих към вратата, за да поредната порция емоции - такива каквито само един човек, а не робот, би могъл да разбере с плаха надежда, че централният корпус ще ги понесе и този път.

circumstances,coincidences,consequences

Винаги имаме избор.

Самият глагол "избирам" ти дава сила да владееш живота си, а не да стоиш отстрани и да гледаш. Винаги имаме избор... дори когато някой опре пистолет в главата ни имаме избор - можем да умрем с викове,крещейки, борейки се за последните мигове живот, пропилявайки последния си дъх или пък спокойно да посрещнем смъртта.

Изборът ни съпътства навсякъде - от отварянето на очите сме заставени да избираме... дали да облека червената блуза, или пък зелената, дали да вържа косата на опашка или кок - до съществените избори - коя версия на себе си искам да бъда ? Какво искам да правя с живота си? Как искам да бъда запомнен, и най-важното - от кого ?

Всяко едно малко решение - да минеш по долната улица, или пък да изчакаш още 2-3 секунди на светофара могат да имат огромно значение. Върни се назад, много назад. Ако не беше се запознал със съседа по чин, или с детето на семейните ти приятели.... сега нямаше да имаш този прекрасен приятел до себе си. Ами... ако бе избрал другото училище, другата паралелка.... Ако беше избрал да си немарлив и омразен а учителите.... Ако беше решил да се откажеш от себе си и своето бъдеще... щеше ли да си тук и да четеш това ? Едно съвсем малко решение, незначително на момента, те е довело до тук.

Не винаги първият избор, който направим е най-правилният. Често точно той ни подвежда, препъва ни и ни подтиква да надзърнем още веднъж в купата с късметчета. А какво ще ни донесе всяко едно от тях - никой не знае, но ще трябва да се научим да живеем с него.

Помниш ли онзи път, да, тогава, дето беше пийнал повечко, и онзи избор, който взе тогава ? Той е част от теб и последиците ще те преследват винаги. И хората от твоето бъдеще ще имат пълното право да те съдят за това, без значения колко достоверни оправдания изтъкваш. Един избор никога не е просто избор. Той рефлектира върху останалите, както и върху нас самите.
Затова по-добре да не взимаме решения, чиито последици не можем да понесем.

Малки или големите, изборите са си избори. И следващият път вместо да се оплачем от това, което сме, от ситуацията, я която се намираме, от мнението, което имат хората за нас, трябва да помислим върху изборите, които направихме..

Защото ние сме решенията, които взимаме.

Докога ?

Кой е онзи повратен момент, в който да решиш че трябва да се откажеш от нещо или някого ? В случая не говоря за цели и мечти, говоря за хора, и то за онези, чиито държание е далеч от допустимото.Колкото и да сме силни, горди, егоцентрични хората всеки от нас има по една слабост. Това са хората, които обичаме и считаме за близки и на които, именно заради този факт, им се разминават доста неща...

"Не се отказвай от някого, за когото мислиш поне веднъж на ден" е казал някой "мъдрец". Е, хубаво, ама колко точно е "препоръчаното време" да изтраеш нечии прищявки ? Колко помия един човек може да понесе, преди да се откаже ? И къде е написано количеството пролети сълзи, броят скъсани нерви и безсънни нощи ? 


Това, което за един е допустимо за друг е чисто унижение.

 "Ти не знаеш как ме гледа, когато сме насаме "
"Той не е такъв, просто е малко изнервен"
"Не знам какво му става"
"Той никога не би ми причинил нещо, просто е много избухлив"
"Аз вярвам, че той наистина ме обича"

И нека си признаем - не веднъж сме оправдавали безобразното отношение на някой близък за нас човек, защото сме прекалено изплашени, че оплачем ли се той ще ни напусне. Или се страхуваме, че без него ще станем по-зле. Или просто, както повечето безнадеждно влюбени хора съумяваме да видим само хубавото и да го търсим там, където изобилства от враждебност.

Често не можем да видим колко навътре в блатото влизаме доброволно, как си предлагаме всичко за продан, на безценица, отваряме си сърцето, ума и душата широко, и позволяваме на някой определен човек да ни съсипе с надеждата, че той няма да го направи.

 Проблемът е, че ни пука повече от колкото трябва... Проблемът е начинът, по който реагираме на нападките, обидите и причинената ни болка. И че сме готови да ги забравим само за един поглед, но от онези погледи, които те карат да потрепериш .... Проблемът е, че седим и търпим, тогава , когато границата отдавна е премината.... Вместо да си съберем нещата, да треснем силно вратата след нас, да набутаме спомените си в малката метална кутийка, там където някога имаше сърце. А сърцето ? Него отдавна си го дадохме и отдавна ни го стъпкаха и смачкаха... Вместо да го направим все още търпим и търпим....

И ние не знаем до кога.

THE friEND.

Отдавна се каня да коментирам случаят "приятелство" такова каквото може да е - вечно, временно, искрено, лошо, съсипващо и градящо. Приятелство.... абстрактна му работа.

Всичко започва простичко.. от общи интереси и хобита (от омраза към трети човек може би?), от взаимна изгода, от скука..или по някаква нелепа случайност. До моментът, в който започвате да създавате спомени заедно.

Истинските ти приятели са онези, които са те виждали размазан на пода, препил, ревящ за поредната изгубена любов. Те са онези, които са ти помагали да станеш и са те прибрали у вас. Друг път пък са те спасявали от провал, които са говорил с теб по телефона с часове. Те са се разхождали безцелно из непознатия град с теб, танцували са под дъжда, пели са любимата ви песен с цяло гърло....

Някои хора са около теб, не толкова за да привлекат вниманието ти към тях самите, колкото да изиграят ролята на огледало. Само в техните очи можеш да се видиш истински, без оправдания и предразсъдъци. Това са твоите приятели.

Истинските хора имат своите пороци, своите недостатъци, понякога са непоносими и никога не са безгрешни. Те са яростни, когато ги ядосат, не просто гневни, а яростни. Те изказват своето мнение на висок глас, знаят кога да подадат ръка, да дадат втори шанс, но знаят и кога да не простят.

Все по трудно е да се намерят такива. Истинските и хубавите неща обикновено се държат в склада, защото са по една-две бройки.

И ако си луд късметлия ще се докопаш до някое от тях. 

Понякога пътищата се разделят и искаш-не искаш с неприкрита неохота и тъга в очите трябва да пуснеш приятелите ти да поемат по своя път. Не защото вече не сте приятели, не заради глупава кавга или защото не ви пука един за друг... А защото понякога надрастваме хората, които обичаме. По същият начин, по който в началото сте имали нужда един от друг, сега имате нужда .... да не се нуждаете. Абстрактно... 

Понякога си мисля, че някои хора в живота ни са само преходни. Идват, преобръщат всичко с главата надолу (или го подреждат? ) и си тръгват. За да започнеш нова история, нов старт, с нова гледна точка. За да те направят човека, който трябва да си, за да извървиш, това което те очаква, да те подготвят за моментите на щастието и нещастието, което те чака зад ъгъла. Като патериците, които все някога трябва да оставиш. Като плюшеното мече, за което си станал прекалено голям, но никога не би захвърлил. 

Както някой беше казал... ако искаш да разбереш какво се случва по-нататък в книгата, трябва да намериш сили да обърнеш страницата. И това, че си го направил, не значи, че си забравил предишните глави от историята, или че не ги харесваш...напротив. Без тях нищо нямаше да е същото.

Обичайте старите си приятели, но направете и път на новите...един ден и те ще попаднат в графа минало.

p.s. To everybody who's wondering if I write for them : I do.

безименно

Тази вечер не ми се спеше. 

И реших да пиша. Да се тровя с мисли, да направя стриптийз на подсъзнанието ми, да крещя писмено, да се съсипя пред белият лист. Да си изтръгна сърцето, да изстискам чувствата си върху парчето хартия. Казват, че творците губели част от себе си със всяка твоя творба. Вън вали, капките почукват леко по прозореца в знак на съгласие...

Днес беше един от онези дни…

Просто се събуждаш и виждаш света по-истински. Улиците са все така оживени и по тях пъплят, нижат се, пълзят малки сенки, подобия на хора, изгубили цветовете. Тук там виждам нечия усмивка, нечии морско сини очи, толкова сини, като бушуващо море със съвсем малки, почти незабележими късчета лед. И после пак сивота. Беше един от онези дни, в които се събуждам и забелязвам, че те няма. Няма никого.  И нямам нужда от никого. Събуждам се в тишина и тишина запазвам през целия ден. Без музика, без думи. Само избелели картини и затихваща болка. А може би никаква. Беше странно… като изведнъж да ти се дочете местния вестник или пък да решиш да се разхождаш сам из града. Това беше един от дните, в които позволявах на себе си да погледна отстрани, извън малкото кълбо синьо-сивкав дим, и да оставя света да се стовари на главата ми. Един от дните, в които топъл чай и на пръв поглед скучна книга могат да те направят невероятно щастлив. Един от малкото дни, в които се чувствам страхотно в компанията на себе си.

Сама.

защото беше време това да види бял свят

Машини, турбини,

и удари тежки

Хора, робини,

все нечии пешки

...

Събуждат се рано,

от сън уморени

денят им започва,

с хиляди схеми

Децата целуват

Набързо, за кратко

Колата изкарват

Подкарват я гладко

И грозни

И чужди

С очи зачервени

Оглеждат се често

Изглеждат смутени

Няавярно изгубени

В превода, в текста

Навярно загубили

На душата контекста

Сноват, пъплят,

като рояк от пчели

Тез палачи могъщи,

тез крадци на съдби..

Пристигат и ето –

Усмивка фалшива

Изострено его

И злоба красива.

Шефове, ВИП и

сто депутати -

Мутри, крадци

Сред народа познати.

Все търсят пари

Все чакат изгода

Това политик

Е страшна порода !

Сделки лъжливи

И помисли мръсни

Свраки крадливи

Мерките – късни !

Завърта се рязко

Денят поприключва

Край и фиаско

с народа се случва

Какви ти бюджети

Какви ти пари

Пак сложни сюжети

Пак сложни игри

Все някой си къта

Все някой прибира

Без пот и без мъка

Богатства събира

Народа оставен

Да гасне, да гние

Идеала божествен

Забравиха тия !

Забравят морал,

И всякаква щедрост

Златен медал

За таз лицемерност !

И тези смешници

Избра ги народа

За успехи уж

За обща изгода

Избори нови

Стари боклуци

Погледи нервни

Думи без звуци....

Контейнери плоски,

разтвор за очи

Мозъци грозни,

Черни звезди...

Живея

във фалшива реалност

Живея в държава

без никаква давност...

Улиците –

покрити с килим от души

Сградите викат,

светофара пищи

На кълбо свит

в ъгъла плаче

Сиромах, ром

или просто сираче

А машината тегли

и мачка

В ръцете й мръсни

те са просто играчка..

„Учители”  идват

И с показалка в ръка

Пречупват,погубват

всяка мечта

Глас извисяват,

заплашват, наказват

сив труд и покорство

навред проповядват...

Социализъм, комунизъм

Стачки, движения

Общ нихилизъм,

резигнация, разложение...

С надежда последна

Листчето пускам

Лъжеца пореден

в държавата пускам...

Начало има всеки край

Бял лист. Нова страница и нов абзац. Ново начало...

Напоследък ме преследва мисълта, че няма какво ново да кажа на света.Това притеснение ме преследва константно, пълзи по кожата ми и ме кара да настръхвам, а мечтата за оригиналност, за липсата на каквата и да била прилика с преходните, се е превърнала във фикс идея.   

Ти би трябвало да знаеш как е. Виждам звуците и чувам цветовете. Като го кажа на глас звучи странно... в ума ми сякаш е по-добре. В портретите, в картините, в снимките.Честата болест на творците. Зависима съм от шума на тишината, от тихото съскане на климатика късно вечер, от слабата светлина на нощната лампа.

 Хората слушат внимателно само когато не те познават. Загубих се по тях, изтъпях по хората. Дислексия на практика. Напукани стъкла...

За мен димът винаги е бил бял. Бял като облаците, като булчинската рокля, като гълъбите, като кокаина, бял, но не невинен, о не... 

Вече дори не зная какво да кажа. 

Всичко се завърта, живота те влече, придърпва те подобно на отлив, подбутва те, къде нежно, къде с груба сили. И ти вървиш. Път е, трябва да се върви. Заболя ме задника да седя на камъка и да чакам нещо, което е хукнало с всичка сила напред… и то дори не в моята посока. Наясно съм, че ще нося спомените си навсякъде. Не мога да преценя дали това е подарък или проклятие. Да имаше едно шишенце, малко, стъклено, красиво с голям надпис забрава, бих го изпила на един дъх, бързо, като шот пиперлива текила, като горчив сироп за кашлица, като отровата на Жулиета… ама няма.

В живота не ти се предлагат такива улеснения. Имаш временно щастие, което винаги се заплаща скъпо. Няма авариен изход, няма междинна спирка. Живота тече, бърза, помита и не чака да се наплачеш. На него не му пука. Той дава и взима, краде и дарява, ранява и лекува… 
Така е.

Добър вечер, война по пътищата .

“Добър вечер, драги зрители. Водещите новини дотук : ужасна катaстрофа в центъра на София. Загинали са две момчета на 20 години. ...Пътно произшествие по магистралата, автобус пълен с деца е загубил контрол и потъва в реката. Седем от децата са починали....По-късно две коли са се врязли в тир около...”  

Изключвам телевизора. Писна ми от тази черна реалност. Сякаш всичко се размива и единственото, което чувам по новините е „смърт, смърт и смърт”. Всеки ден все повече и повече млади и невинни хора стават жертва на катастрофи. А кога да обвиним? Държавата, която така и не направи пътищата безопасни ? Подпийналите шофьори или безразсъдните хлапаци, каращи с бясна скорост ? Кой ще плати за загубата ни ?

Всеки един от нас поне си е казвал „Това не може да се случи с мен” и е загърбвал някои правила за движението по пътищата. Колко пъти млади шофьори, за да впечатлят приятелите си са „настъпвали газта” ? Колко пъти, онзи, който е „пил малко” загубва контрола над колата ? Какво толкова, нали. Накрая всичко завършва с грозни, окървавени тела, разплакани майки и ненаказани нарушители. Като филм на ужасите почти. Цялата трагедия ни стъписва, заклеваме се, че няма да правим така, че ще внимаваме.... до следващият път, когато жертвите сме ние. Нима някой от нас би искал да разбере, че по вина на някой непознат е загубил най-ценното в живота си, че брат ни, баща ни, мъжът ни никога повече няма да се завърне вкъщи ? Не, но въпреки това ужасът по пътищата продължава. Създават се хиляди кампании, посветени на този проблем, но колко от нас си взимат поука ? И без диаграми и сложни таблици мога да ви кажа – почти никой.

А вината, нея кой я поема ? Наказан ли е някой ? Не.. Ситуацията обикновено е съобщена като „неясна” , месеци наред се проточват процеси и накрая виновникът излиза свободен или със смешно снизходителна присъда. Този убиец, да точна така, хладнокръвен убиец, ще продължи да кара безбожно скъпата си кола със същата безбожно висока скорост. Това ли е ? Него ли наричат невинен? Не го ли изяжда отвътре вината за отнемането на душа, за преждевременното посичане на един млад живот, изпълнен с надежди и мечти ? 

И както винаги справедливостта е някаква отживелица.

Аз отказвам да живея в такъв свят. Отказвам да повярвам, че един ден може да загубя близките си, моето съкровище, по един такъв нелеп начин. Отказвам да гледам некролозите на връстниците ми и тъгата, изписана по лицата на приятелите ми.  Аз отказвам да убия човек с глупостта си. И докато чакам и други да се откажат от тази „война” , мога единствено да се надявам за по-добро бъдеще.

Скъпи предшественици

Здравейте, скъпи мои предшественици,

Аз съм просто един писател. Или бъдещ журналист. И да не забравяме мечтател.
Идвам от време , което все повече ме плаши.
 Годината е 2013. Време на умни телефони, на книги с лица и audiotune. Да, вече няма грамофонни плочи и можем да си "свалим" ( не от тавана, разбира се..от сайт) запис на любимата ни песен. Да, съществува и нещо наречено Гугъл, което спестява 4 часа ровене в библиотеката. И писмата отдавна нямат марки и не са написани на ръка. Дори не са на хартия... е , само тези от енергото и  телефонните компании, но тях никой не обича да ги получава. Снимките вече са на блестящи екрани, фотоапаратите са малки, компактни и можех да си направиш неограничен брой снимки. Apple и Blackberry вече не са само плодове. Всичко е дигитално, онлайн, hd и още милион абревиатури, които ме объркват.

Време на  илюзии и липса на реалии. 

Какво да ви кажа за нас ? Преживяхме няколко апокалипсиса, природни катарзиса и пълни изчезвания на Земята. И това може би ни промени... 
Обвързахме се с технологията. Оставихме я тя да контролира всяка част от живота ни... тя планира седмицата, тя смята,тя пише, тя помни рождени дни. Тя ни събужда и ни прави кафе. Тя ни води на работа всеки ден, тя ни върши работата и после ни прибира вкъщи. Ами вкъщи ? Там отново ТЯ ни забавлява и приспива. И така всеки изминал ден нещата стават все по-сериозно. Минахме онази точка, в която имахме нужда от техниката. Сега тя има нужда от нас, за да работи. Ние сме просто нейния човек, нейния помощник в задълженията, тя ни има и ни използва. Техниката вече е "smart", а безмозъчните кутии с оплетени кабели сме ние.

За хората, ще попитате.. По-добре ли живеят ? Измъкнахме ли се от немотията и мизерията ? По-образовани ли сме ? А по-щастливи ?
 Иска ми се на всеки въпрос да отговоря с "Да", но бих ви излъгала. Сега.. сега сме малко по-различни. Добрите маниери остаряха.Извиненията са слабост, а уважението към възрастните те праща сред най-големите "лузъри" както казва малкият ми братовчед. Нахаканите простаци сега са на мода.Онези, който се държат с жената като с боклук са поставени на пиадестал. Свенливите момичета с чаровни усмивки изчезнаха. Сега са  пропаднали, продават се и се мислят за еманципирани.. "Аз правя секс като мъж, без чувства ! " ... 
Страшно ще кажете. Ами страшно си е , признавам. Образованието ни също пропадна... Достоевски, Хемингуей, Сервантес.. ами те са също толкова чужди на обществото,колкото и останалите галактики. А българските герои ? Тях поне почитат ли ги ? И тук ще ви разочаровам. Много малко от тях се помнят, но дори и да се помнят са обект на гаври и подигравки от страна на новото поколение...

Скъпи мои предшественици,
искам да ви споделя колко много ви завиждам за времето, в което сте живели. Едва ли някой от вас би поискал да види "светлото бъдеще" , за което вие дадохте своя живот. Святата Република, както я наричаше Левски, сега е антоним на "свята". Политиците ни... те са изчадия, слуги на Дяволът, изроди, които се подиграват с народа. А той самият... той е осакатен. Той е дете, чиито очи са избодени с раждането му, чието право на глас е изтръгнато в утробата... Дете, което следва опиянено звънкият шум на парите, меденият гласец и приказните думи на управляващите .

Скъпи мои предшественици, спете своя вечен сън и не се събуждайте, за да не видите жестоката подигравка с някогашния велик народ.